— Ние двамата с Кевин ще се справим с „Аматис“. Така или иначе вероятно само ще си загубим времето. Ще те прикривам утре сутринта. Ако Карол извади късмет в Нюкасъл, няма дори да забележи, че те няма.
— Но ако провежда разпити, може да забележи. Обикновено ме включва при по-тежките случаи.
— Права си — Крис се усмихна. — Ще успея да ти спечеля няколко часа. Мога да кажа, че си била преуморена и че съм ти казала да поспиш до по-късно. Но и ти трябва да се постараеш да откриеш онази икономка колкото може по-рано? Как мислиш, дали в Родърам са познати работните закуски?
Пола се ухили.
— Тя е полякиня. Те работят колкото е възможно повече. Ще бъде доволна, ако й предложа ранна среща.
Крис побутна една купчина снимки към нея.
— Не е зле да вземеш това със себе си. Ако става дума за един и същи убиец, той може да е един от тези хора тук.
— Ами вие с Кевин?
— Ще отида да ги разпечатам още веднъж. Няма да ми отнеме много време, Стейси е подготвила файла. Ако й се обадя сега, тя ще ги извади, докато си допия питието, и тогава ще отида да ги взема — тя се пресегна и взе чашата си. — А на вас, детектив Макинтайър, ви е време да потегляте.
Не й се наложи да повтаря. Пола сграбчи наръча снимки и тръгна с твърди крачки към вратата. Не й се искаше да мисли в какво неловко положение би изпаднала, ако успееше да докаже, че Карол Джордан греши. Беше се съсредоточила върху желанието си да докаже правотата на Тони Хил.
Пола никога не беше играла на лотария, казваше си, че е забавление за наивници. Но докато влизаше в „Герба на ковача“, кръчма в покрайнините на Дор, се питаше дали не се е заблуждавала. Къщата на Дани Уейд се намираше само на четвърт миля от кръчмата и тя мина покрай нея по пътя си насам. Това, което успя да види през портата, я накара да подсвирне. Можеше да измисли доста начини за оползотворяване на такава къща, вместо да бъде изпълнена с макети на железници. Трябваше да не забравя да провери кой ще наследи всичко това. Винаги беше препоръчително първо да се елиминира очевидното — или в повечето случаи, понякога не беше толкова просто.
Кръчмата отговаряше на заобикалящата я среда. Пола предположи, че е доста по-нова, отколкото изглежда. Като начало, таваните бяха прекалено високи. Предположи, че гредите може да са изкуствени, но това нямаше значение, имаха достатъчно автентичен вид. Ламперии и пъстра дамаска бяха преобладаващите елементи в обзавеждането на заведението, масите и столовете бяха разположени на групи, така че се създаваше впечатление по-скоро за просторна дневна, отколкото за бар. В къта около камината, в която горяха солидни пънове, подредени върху железни поставки, бяха наредени стари църковни столове.
Пола предположи, че тук по обяд и през почивните дни е винаги пълно. Но в девет и петнайсет в петък вечерта беше далеч по-спокойно, отколкото в някое заведение в центъра на града. Половин дузина от масите бяха заети от двойки или по-големи компании. Всички посетители й приличаха на главни счетоводители и ръководители на строителни компании — елегантно облечени, поддържани, плашещо еднакви. Като герои от „Степфордските съпруги“. С коженото си яке и черните джинси, при това сама, тя се набиваше на очи като рапър на прием, организиран от торите. Докато вървеше към бара, съзнаваше, че разговорите секват и посетителите се обръщат, за да я проследят с поглед. Като в „Сламени кучета“, само дето обстановката беше малко по-елитна.
На високите столчета пред бара седяха двама мъже. Тъмни панталони, кашмирени пуловери, вероятно на „Прингъл“10. Сякаш бяха дошли тук право от близкото голф игрище. Когато наближи, Пола прецени, че бяха вероятно с по няколко години по-млади от нея. Надали бяха на повече от двайсет и пет. Вероятно у собствения й баща имаше повече авантюристичен дух. Съвсем в стила на Дани Уейд.
Пола се усмихна на бармана, който като че ли би бил по на място в някой караоке бар в Испания.
— Какво да ви предложа? — попита той с акцент, който потвърди предположенията й.
Господи, колко й бяха омръзнали тези безалкохолни по време на работа!
— Портокалов сок с лимонада, моля — отвърна тя.
Докато барманът приготвяше питието, Пола извади снимките. Нямаше смисъл да го усуква. Надали имаше възможност да стане симпатична на някой тук. Нито на бармана — испанец, нито на клонираните копия на Ник Фалдо, нито на уютно разположилите се двойки. Когато й сервираха напитката, тя вече беше извадила картата си и я беше поставила на подложката за чаша точно пред себе си.
— Благодаря. Аз съм от полицията.
Барманът доби отегчен вид.
— Заведението черпи — каза той.
— Не, благодаря. Ще си платя.
— Както предпочитате — той взе парите и й върна рестото. Близнаците с пуловерите на „Прингъл“ вече откровено я зяпаха.
— Разследвам смъртта на Дани Уейд. Той е живял по-нагоре на тази улица, нали?
— Онзи, който беше отровен ли?
Интересът на бармана нарасна едва забележимо.
