— Така е, като наемат за по-евтино чужденци — отбеляза онзи „Прингъл“, който седеше по-близо. Беше или невероятно тъп, или невероятно несъобразителен, или невероятно нагъл. Пола не можеше да прецени кое от трите е истината, трябваше да изчака следващата му реплика, за да си изясни въпроса.
— Господин Уейд е бил отровен, да — каза тя спокойно.
— Но аз мислех, че следствието е приключено — намеси се вторият „Прингъл“. — Нещастна случайност, икономката е направила грешка, нали така беше?
— Налага се да изясним някои подробности — отвърна Пола.
— Да му се не види, да не искате да кажете, че го е направила нарочно? — попита „Прингъл“ Едно, като се обърна, за да застане с лице към нея и я зяпна с алчно любопитство.
— Познавахте ли господин Уейд, сър? — попита тя.
— От време на време разменяхме по някоя дума — той се обърна към приятеля си. — Поздравявахме се, нали, Джеф?
Джеф кимна.
— Познавахме се колкото да побъбрим на бара. Той имаше два чудесни лейкланд териера, много възпитани животни. През лятото ги вземаше със себе си и сядаше отвън, в градината. Какво ли стана с кучетата? Карлос, знаеш ли какво е станало с кучетата?
Той загледа въпросително бармана.
— Нямам представа — Карлос продължи да лъска чашите.
— Винаги ли идваше сам? — осведоми се Пола. — Може би е водел и приятели?
„Прингъл“ Едно изсумтя.
— Приятели ли? Я стига, моля ви.
— Доколкото разбирам, наскоро той срещнал тук някогашен съученик. Някой от вас да си спомня такова нещо?
— Аз си спомням — намеси се Карлос. — Вие двамата сте виждали този човек. Няколко пъти идваше сам, после една вечер, когато Дани влезе, този тип го разпозна. Пиха по нещо двамата — ей там, при камината — той посочи към другия край на помещението. — Водка с кола, това си поръчаха.
— Помните ли нещо друго, свързано с него? — попита Пола, умишлено небрежно. Никога не показвай колко важен е отговорът им за теб, защото от желание да ти дадат търсеното, въображението им започва да запълва празнотите.
Двамата „Прингъл“ завъртяха отрицателно глави.
— Винаги носеше книга със себе си — каза Карлос. — Голяма книга, не като другите — с ръцете си показа размер от порядъка на осем на десет инча. — Със снимки. Нещо за цветя и градини беше, така ми се струва.
— Нямаш достатъчно работа, която да ангажира вниманието ти, това ти е проблемът — заяви „Прингъл“ Едно.
Пола разпръсна снимките по бара.
— Виждате ли го на някоя от тези снимки?
Тримата се струпаха около нея. Джеф заклати глава със съмнение.
— Може да е всеки един от тях — каза той, сочейки три снимки на тъмнокоси, синеоки мъже с тесни лица.
Барманът се намръщи и взе две от снимките, за да ги огледа по-отблизо.
— Не — каза той. — Не са тези двамата. Ето, този е — и той опря показалец в четвърта снимка и я побутна към Пола. И мъжът на тази снимка беше тъмнокос и синеок. Беше дълголик, като останалите трима, но лицето му беше много по-широко в областта на очите и се стесняваше надолу, към издадената брадичка. — Сега косата му е по-къса и сресана на страничен път, но е той.
Джеф се взираше в избраната от него снимка.
— Не знам дали бих се спрял на този, но сега, като го гледам… Може и да си прав.
— Прекарвам голяма част от времето, като наблюдавам лицата на клиентите, опитвам се да ги свържа по някакъв начин с напитките, които си поръчват — каза Карлос. — Почти напълно сигурен съм, че е той.
— Благодаря, това много ми помогна. А случайно да сте дочули нещо от разговора им? — попита Пола, събирайки снимките, като постави тази с идентифицирания посетител най-отгоре.
— Не — отвърна Карлос. — Английският ми не е достатъчно добър, за да разбирам този тип разговори — той разпери ръце в демонстративно чуждестранен жест, който подсказа на Пола, че лъже. — Мога само да приемам поръчки за храна и напитки.
„Да бе, как не“. Вероятно щеше да се наложи да поговори отново с него.
— Няма значение — каза тя с успокоителна усмивка. — Много ми помогнахте. Може да се наложи да дойда пак, за да поговоря с вас, Карлос — тя извади бележника си. — Бихте ли записали пълното си име и номер за връзка?
Докато той пишеше, тя насочи вниманието си към двамата „Прингъл“.
— Виждали ли сте този човек тук и след вечерта, когато се е срещнал с Дани?
Двамата се спогледаха. Джеф поклати глава.
— Не се е мяркал повече, нали така?
„Точно както би постъпил, ако е изпълнил намерението си и е нямал повод да се връща тук“. Пола взе бележника си и се измъкна от кръчмата. Когато седна отново в колата, тя се загледа в снимката на човека, идентифициран от Карлос. Номер 14. Според списъка на Стейси, името му беше Джак Андерсън. Той не беше изпратил сам снимката си. Присъстваше на обща снимка, изпратена от друг човек — беше един от трима. Но той беше завършил гимназията в Харистаун, и годините, когато бе учил там, се застъпваха с годините на обучението на Роби.
