— Как ще го направиш, Дилън?
— Ще се съсредоточа върху три аргумента. Първият е поведението ти. Това означава, че ще се опитаме да открием всеки, който те е видял преди и след като са били извършени убийствата, и може да потвърди, че си бил спокоен и щастлив. Един масов убиец изобщо не би се държал така преди и след подобно кръвопролитие. След това ще оспорим хронологията на събитията. Че не е било възможно да настигнеш Холи Фалоус за времето, което тя посочва, че си го направил, особено с твоето накуцване. И накрая мотивът. Ти нямаш причина да го правиш и убийствата са толкова жестоки, че на съдебните заседатели ще им трябва причина, за да те осъдят. Но пледирайки невменяемост, ние признаваме, че си го направил, и аз не мога да ги убедя, че не си.
— Аз наистина го направих.
— Ти каза друго, когато беше под хипноза.
Арло се поколеба и размърда крака, веригите на глезените му издрънчаха.
— Онова, което съм казал тогава, не е истина. Докторите само ти объркват главата и те карат да говориш неща, които не искаш да кажеш.
— Дори да си го направил, а аз мисля, че не си, смятам, че трябва да кажеш, че не си го направил.
Арло се замисли, като бавно се поклащаше напред и назад, и сбърчи нос.
— Не, не искам.
— Защо, Арло? — попита Дилън с нотка на гняв в гласа. — Очаква те смъртно наказание, може да те убият заради това. Колко пъти трябва да ти го казвам?
Арло прокара пръсти по някаква резка в масата.
— Знаеш ли кое е по-лошо от това да те видят като зъл човек, Дилън? Изобщо да не те видят.
— Съжалявам, Арло, знам, че е гадно. Но какво общо има това със съдебни заседатели, които решават да бъдеш екзекутиран?
— Сега никой не ме пренебрегва.
Дилън беше свикнал с подобни изявления от клиенти, но ако можеха да чуят сега какво каза Арло, съдебните заседатели щяха да се уплашат.
— Пак може да получиш внимание след процеса и без да умираш.
Арло поклати глава.
— Вече съм решил.
Дилън въздъхна дълбоко, за да се успокои.
— Арло — започна той със сериозен глас, — днес е денят… Ако имаш да ми казваш нещо, днес е денят да го направиш. Няма да имаш друга възможност. Ти ли уби онези хора?
Арло се втренчи в него за секунда.
— Уморен съм, Дилън, ще се видим утре в съда.
Той повика надзирателя и не се обърна, докато го отвеждаха към килията му.
Лили стигна до жилищната сграда, където беше апартаментът ѝ и спря в подземния паркинг. Беше по-скъпо, но ѝ харесваше да живее на луксозно място. В моменти на самота и тишина Лили си представяше, че се е върнала в онова проклето градче, където никога не се случваше нищо и всички приемаха безропотно тихото еднообразие. Никой от Рок Хил, Канзас, не си и представяше да се осмели да бъде нещо различно освен посредствен, средностатистически жител.
Апартаментът ѝ беше на седмия етаж. Лили долови приятното ухание на загрято масло и пържени зеленчуци. Хвърли ключовете си в дълбоката стъклена купа на кухненския плот и видя, че Антъни се е надвесил над два тигана на готварската печка.
Лили му даде ключ за апартамента преди няколко седмици, но се изненадваше всеки път, когато се върне вкъщи и го завари там. Антъни имаше добродушен характер, понякога си подсвиркваше с уста, когато не забелязваше, че го гледат, и постоянно се шегуваше. Беше точно обратното на Лили. По характер бе строга и непреклонна, гледаше на мъжете по-скоро като ребус за решаване, отколкото като обект на обич и привързаност, и не знаеше как да си обясни, че не се развълнува, когато го видя сега.
Антъни беше пъхнал в ушите си малки слушалки и си тананикаше някаква песен. Лили събу обувките с високи токчета и бавно се приближи, а после заби пръсти в ребрата му:
— Бау!
Антъни изпищя също като малко дете и дългата дървена лъжица излетя от ръката му. Лили се преви от смях.
— Какво те прихваща, Лил? Можеше да държа нож…
— Видях, че не държиш нож — отвърна тя, пресегна се към единия тиган и извади парченце домат, подуха го да изстине и го пъхна в устата си. — Много ли си ми ядосан?
Антъни взе дървената лъжица от пода.
— Малко.
— О, я стига, Антъни, още не сме умрели. Забавлявай се! — Лили се подпря на плота и го погледна с големите си кафяви очи.
— Алкохол ли намирисвам, Лил?
— Изпих две бири по пътя за вкъщи.
— Напоследък го правиш много често…
Лили закачливо уви ръце около врата му, ухили се и попита:
— И какво ще направиш? Ще ме напляскаш ли?
— Не е смешно.
— Да донеса ли пръчка?
Антъни не можа да сдържи усмивката си.
— Не е смешно, престани.
Те се погледнаха в очите за няколко секунди и после той омекна и я целуна, а след това отново се залови да готви. Добави нарязания лук, който зацвърча, когато падна в тигана.
— Как върви делото?
Лили въздъхна и се отпусна на стола до масата за хранене. Никога не чувстваше пълната степен на умората си, докато не се върне у дома.
— Не мога да кажа, че съдебните заседатели изглеждат благосклонно настроени към нас, всичките са фенове на смъртното наказание.
Антъни остави лъжицата и взе кърпа, избърса си ръцете и се облегна на плота.
— И какво, ще загубите ли?
