— Какво се случи на двайсет и втория ден, докторе?
— Вие представяте въпроса така, сякаш психиатрията е точна наука като математиката. Човешкият ум е необятно…
— Ще ви попитам още веднъж, защото вие очевидно не искате да отговорите на въпроса ми. Какво се случи на двайсет и втория ден след освобождаването му?
Лейтън Симънс преглътна и погледна Дилън.
— Той уби съпругата си.
— Еха!
— Възразявам — обади се Лили.
— Приема се.
— Добре, приключих с този свидетел, почитаеми съдия.
— Свободен сте, доктор Симънс — каза съдия Хамилтън. — Защитата може да призове следващия си свидетел.
Дилън стана, погледна Арло и после съдебните заседатели и рече:
— Защитата приключи със свидетелите.
— Някакви опровергаващи свидетели от страна на обвинението?
— Не, уважаеми съдия.
Хамилтън почука няколко пъти с писалката си по масата и каза:
— Мисля, че имаме достатъчно време, за да започнем със заключителните пледоарии на обвинението, ако желаете да пристъпите към тях, госпожице Уайтулф. Или ако предпочитате, може да изчакаме до утре?
— Сигурна съм, че съдебните заседатели са уморени от цял ден слушане на показания. Предпочитам да започна утре.
— И аз мисля, че така е най-добре. Съдът се разпуска до утре сутринта.
Докато почти всички в съдебната зала забързаха навън, за да използват тоалетните, или да се обадят по телефона, Арло остана на мястото си. Дилън седна на ръба на масата и се втренчи в него, докато Арло вдигна глава.
— Не исках това, Дилън. Ти ги накара да мислят, че не съм го направил.
— Не е така. Може да загубим делото, Арло. Все още има вероятност да забият иглата в ръката ти. Но поне знам, че направих всичко възможно да спася живота ти. Може и да ме намразиш, но ще бъдеш жив, за да ме мразиш.
Същата вечер Дилън, Марки, майка му, Лили и Антъни отидоха да вечерят заедно в тих китайски ресторант, за който Дилън беше научил, докато защитаваше собственика за укриване на данъци.
От тонколоните се разнасяше лека музика и ресторантът беше пълен, но всички говореха тихо. Антъни разказваше истории за пътуването си в Африка като фотограф любител, хоби, с което започнал да се занимава, докато бил с „Грийнпийс“ в някаква страна, Дилън не беше и чувал за нея. Марки го зяпаше така, сякаш Антъни беше Супермен, и дори майката на Дилън непрекъснато повтаряше:
— Еха! Колко интересно!
— Ами ти, Ди Ей? — попита Антъни. — Кои екзотични места те привлякоха да ги посетиш?
Дилън мразеше да го наричат Ди Ей, но не каза нищо, за да не направи положението още по-неловко.
— Веднъж ходих на Ниагарския водопад и хвърлих баскетболна топка във водата. Беше приятно.
Антъни се вгледа в него за момент и след това попита кой иска десерт.
След десерта, на паркинга, Лили дръпна Дилън настрана от другите и каза:
— Каквото и да се случи, ти се представи изумително.
— Ти също, Лил.
Тя погледна Антъни, който разсмиваше Марки.
— Не, бях разсеяна. Ти изнесе цялата тежест и не е честно, че аз ти го причиних.
— Хей, за какво са приятелите? — Дилън изчака Лили да го погледне и добави: — Той е твое дете и никой не може да промени това.
— Ще изпуснем филма, Дилън! — извика Марки.
Дилън и Лили си размениха поглед, който изразяваше всичко, което искаха да си кажат един на друг. Той се качи в колата си, Марки се подаде през смъкнатото стъкло, почука по покрива и извика:
— Давай, Дансър! Давай, Прансър11! Давай…
Дилън потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че Лили все още стои там и гледа втренчено в празното пространство. Тя помръдна едва когато Антъни се приближи до нея и ѝ каза нещо. После се качи в джипа.
Преди да започнат заключителните пледоарии, инструкциите към съдебните заседатели трябваше да бъдат преразгледани и финализирани. Процесът беше болезнен и за двете страни и термини като
В пет часа следобед на другия ден инструкциите бяха финализирани.
Кели застана пред съдебното жури, скръстила ръце зад гърба, и погледна в очите всеки един от заседателите. Съдията беше заповядал пълна тишина в залата по време на заключителните пледоарии със заплахата, че присъстващите ще бъдат изведени навън, ако вдигат шум.
