Арло Уорд беше някъде в средата на списъка с американския флаг и цифрата 3012. Дилън потърси какво означава това. Оказа се цифрова оценка за класиране на различните играчи на „Го“, участвали в турнири. Сто се смяташе за новак… хиляда — за играч средно ниво… а три хиляди беше гросмайстор.
Дилън потърси в „Гугъл“ още резултати за „Го“ и намери изследвания, които съпоставяха резултатите от играта с коефициента на интелигентност, и заключаваха, че те са по-точни в определянето на коефициента на интелигентност от училищните оценки или избраната професия.
Дилън изпита чувството, че някаква скала смазва гърдите и стомаха му и става все по-тежка с всяка секунда. Наложи се да си поеме дълбоко дъх и да изпълни докрай белите си дробове, за да се увери, че все още може да диша.
Мисълта не можеше да бъде отхвърлена!
Арло Уорд може и да страда от шизофрения, но по всяка вероятност беше и гениален.
В затвора нямаше много посетители през нощта и Дилън успя да осигури отделна стая. Седна до стоманената маса и потърка ръце, и едва сега, когато ги погледна, видя, че ръцете му треперят.
Доведоха Арло и го настаниха до масата. Надзирателят закачи белезниците на глезените му за металната скоба до краката на масата и каза:
— Късно е и мога да ви дам само петнайсет минути.
— Няма да се бавим и толкова — отвърна Дилън.
Надзирателят излезе и двамата се втренчиха един в друг.
— Сигурно е нещо важно, за да ме събудиш посред… — започна Арло.
— Заекването беше хубав щрих — прекъсна го Дилън.
— Моля? — учудено попита Арло.
— Сега сме само ти и аз. Няма камери, няма други адвокати, прокурори или съдия.
Арло се вгледа стъписано в него… и после устните му бавно се разтеглиха в усмивка.
— Заключителната пледоария на прокурорката беше прекрасна. Успя ли да те убеди?
— Намерих резултата ти в играта „Го“. Ти си гросмайстор. И после беше само Бръсначът на Окам — най-простият отговор винаги е правилният. Възможностите за избор са: ти попадаш случайно на местопрестъплението, искаш да станеш известен и не знаеш кой е убиецът, или изчезналият служител на бензиностанцията ги е убил и ти си го проследил дотам горе и си гледал, или брат ти ги е убил и после те е повикал… или ти наистина си ги убил. Кое е вярното?
Арло изцъка с език.
— Тед Бънди веднъж е казал, че никога не те хващат заради големите неща. Винаги е заради малките неща, които не можеш да планираш.
Дилън преглътна, но не откъсна поглед от очите на Арло.
— Ти ли уби и семейство Бенет?
— Не, не бях в щата по онова време.
— Откъде знаеше как са били положени телата им? Не е имало публична информация.
Арло се ухили и усмивката му беше демонична.
— Преди години бях на групова терапия с един човек, който често говореше за семейство Бенет и още двама други. Той не призна за убийствата, разбира се, но или ги беше убил, или знаеше кой е убиецът. И сцената беше истински шедьовър. Уникална. Знаеш ли, той щял да използва Марти Бенет, за да се упражнява в стрелба, преди да пререже гърлото му. Смятал да го завърже за дърво и да стреля по него от разстояние. Но се почувствал притиснат от времето и се отказал. Тогава убил за пръв път. Сигурен съм, че сега е много по-добър. — Арло въздъхна и започна да чопли кожичката на нокътя на палеца си. — За съжаление не носех огнестрелно оръжие в онази нощ, но наистина имах някои от ловджийските си принадлежности в багажника на колата — капан и ножът ми „Боуи“. Затова поне можах да ги наредя в пози. Помислих си, че почеркът е уникален и полицаите няма да пропуснат да го забележат. — Той се засмя. — Но те изненадаха и двама ни, когато го скриха от теб. Това е неетично, ако питаш мен.
Дилън се облегна назад, без да е в състояние да мигне, или да разсъждава ясно. Не можа да каже нищо цяла минута, защото се уплаши, че ще повърне. Ръцете му трепереха силно и той ги скръсти под масата, за да не ги види Арло.
— Някога… убивал ли си някой друг?
Арло повдигна рамене, все още чоплейки ноктите си.
— Изумително е как изчезна служителят на бензиностанцията, който ме видя, че ги следя, нали? Дяволът е в детайлите…
— Какво му направи?
— Всъщност не искаш да ме питаш това, нали? Искаш да попиташ защо. Хайде, попитай.
Последва кратко мълчание.
— Защо, Арло? Не си ги обрал. Не си ги нападнал сексуално. Защо?
Арло си пое дълбоко дъх и се замисли за момент, прокарвайки пръст по драскотина в металната маса, която някой беше направил с писалка.
