— Но все пак си беше истински шок. Исках да го заговоря, но не можех, естествено. Сега си давам сметка, че ми е липсвал. Повече, отколкото си мислех.
— И ти му липсваш — сериозно каза Калатин.
— Откъде знаеш?
— Говори от време на време. — Калатин видя изненадания поглед на приятеля си. — Търси ме. Мисля, че защото знае, че двамата с теб бяхме… — усмивка, — сме приятели.
— Какво казва за мен?
— Чуди се защо си изчезнал и дали не си бил убит от врага. — Калатин се поколеба, после добави: — Не съм сигурен, но си мисля, че се пита дали не е бил прекалено строг с теб.
Квинт се наведе напред.
— Защо мислиш така?
— Заради тъгата в очите му, когато говори за теб.
Квинт преглътна буцата, която се бе появила неочаквано в гърлото му.
— Защо не се върнеш в конницата? Не мисля, че баща ти ще е прекалено суров с теб. Страшно ще се зарадва да разбере, че си жив.
Предложението беше съблазнително в много отношения. Другари като Калатин. Повече слава. По-добри дажби. И най-вече — никакъв Мацерион. Квинт пропъди тази мисъл. „Не бъди страхливец — каза си рязко. — Само страхливците бягат и забравят убитите си приятели“.
— Значи той няма новини от майка ми? Изпратих ѝ писмо да ѝ кажа, че съм добре.
— Не е споменавал нищо такова.
— Рано или късно ще разбере. Няма да напусна отряда си. Не и сега, когато тъкмо ме повишиха в хастат. — „Не и когато трябва да убия Мацерион“.
— Какво се опитваш да докажеш?
— Не ми се говори за това — отвърна Квинт. Това беше нещо, което трябваше да направи сам, за себе си. За Рутил. — Да пийнем, а ти ще ми разкажеш подробно как си оцелял, когато толкова много други загинаха.
— Добре. Но само ако ти ми кажеш как така не си станал храна за рибите на дъното на Тразименското езеро.
Ухилиха се. Пълната случайност, че и двамата бяха живи, правеше срещата им още по-сладка.
Квинт се събуди със стряскане и примигна, за да махне остатъците от кошмара, в който Мацерион го нападаше с меч, а той нямаше с какво да се защити. В устата му имаше кисел вкус на вино и в главата му беше пълна мътилка. Седна и избърса слюнката в края на устата си. До него лежеше празната амфора. Лампите бяха изгаснали. На смътната светлина на мангала видя Калатин да лежи по гръб на две-три стъпки от него. Хъркаше толкова силно, че можеше да събуди и мъртвец. Квинт го срита. Чу се сумтене. Срита го отново.
— Събуди се!
— Ъ? — Калатин повдигна глава.
— Колко е часът?
— Откъде да знам? — измърмори Калатин и с мъка се надигна, като се подпираше на рамо. — Богове, устата ми е пресъхнала като кост. — Посегна към меха с вода и загълта жадно.
Квинт погледна към входа на палатката. Нямаше никаква следа от светлина.
— Още е тъмно. По-добре да се връщам.
— Ще дойда с теб.
— Не е нужно, благодаря. А и не е добра идея да ни виждат заедно. Даже ще е най-добре да не повтаряме това известно време. Някои могат да започнат да задават въпроси.
— Ако някой повдигне въпроса, ще кажа, че си син на наемател в семейното имение.
— Това може и да свърши работа веднъж, но само толкова. Кога за последно си пил с обикновен гражданин? — отвърна Квинт. — И на мен не ми харесва, но нищо не може да се направи.
— Можем да се виждаме извън лагера, особено след като времето се оправи.
— Това може и да се получи — съгласи се Квинт, стана, сложи си наметалото и потупа дръжката на кинжала си. — Пази се, приятелю.
Калатин скочи да го прегърне.
— Ти също.
Квинт беше стигнал до изхода, когато Калатин се обади отново:
— Да кажа ли нещо на баща ти?
— Разбира се, че не! Като едното нищо ще се отрече от мен.
— Просто си помислих, че можеш да му…
Квинт, чиято глава беше още замотана от пиенето, се ядоса.
— Как, Калатине? Като просто намина покрай палатката и му оставя писмо ли?
— Извинявай. — Калатин оклюма. — Просто исках да помогна.
— Знам. — Квинт въздъхна тежко. — Но е прекалено рисковано.
Калатин кимна уморено, че е съгласен.
Като се чувстваше зле, че е навикал приятеля си, и виновен, че не се е обадил на баща си, Квинт излезе. Като се изключеше шумът откъм палатките на съседната турма — празненството явно беше в разгара си — всичко бе притихнало. Дъхът му излезе на пара; в следващия момент усети как мразовитият нощен въздух прониква под наметалото му. Вятърът беше утихнал и беше започнала да се образува слана. Лунната светлина блещукаше по замръзналата отъпкана земя. Квинт се огледа за патрул. Не видя никого и излезе на откритото. Това беше по-рисковано, отколкото да върви между палатките, но сега той се доверяваше още по-малко на чувството си за равновесие. Стига да си отваряше очите на четири, щеше да остане незабелязан. Или поне така си въобразяваше.
