Кървави полета полностью

Урцей го погледна, сякаш е полудял.

— Откъде да знам? А и на кого му пука? Всички са еднакви. — Той понижи глас. — Тъпи задници, които се смятат за по-добри от нас.

Квинт изсумтя развеселено. Имаше време, когато и самият той донякъде щеше да попадне в тази категория. Животът като прост пехотинец наистина му отваряше очите, при това често в добрия смисъл. Хора като Урцей и Рутил го бяха приели такъв, какъвто е; той се беше научил да прави същото.

— Фабий си беше наред.

— Да, не жертва живота ни напразно — призна Урцей. — Но сигурно гледа отвисоко на такива като нас.

— Естествено, че го прави — каза познат подигравателен глас. — Всички проклети сенатори и конници са еднакви.

— Какво правиш тук? — остро попита Квинт, настръхнал при споменаването на собственото му съсловие. — Трябваше да си зад палатката.

Мацерион не изглеждаше особено загрижен.

— Коракс го няма, опциона също. Новите момчета са поели нещата. Реших да дойда да ви правя компания.

— Или да се чупиш — озъби му се Квинт.

— Приятно посрещане, нали? — обърна се Мацерион към Урцей, който сви рамене. Квинт отново се запита дали не трябва да сподели с Урцей и да му каже какво мисли — какво знае — че се е случило с Рутил. Струваше му се обаче, че почти е изгубил шанса да го направи. Мацерион се беше задействал веднага щом Урцей се бе върнал: непрекъснато търсеше компанията му, делеше виното си с него и се държеше така, сякаш двамата са първи приятели. Доволен от това отношение, Урцей се беше сближил доста с него, което караше Квинт да се чувства малко като външен човек. Тревожеше се, че ако обвини сега Мацерион в убийството на Рутил, това ще застраши приятелството му с Урцей. А не желаеше подобно нещо. Дребният мъж с големите уши беше единственият му истински другар, който му бе останал. Беше се погаждал добре със Север, но не беше същото, каквото бе с Рутил и дори с Тенер Големия. Богове, как му липсваха старите приятели Калатин и Гай. Честно казано, дори баща му му липсваше. Но Калатин беше мъртъв, също като Рутил и Тенер. Нямаше начин да се свърже с баща си, без да изложи на опасност мястото си в пехотата. Квинт се стегна. Чувстваше се неимоверно горд, че е хастат, и нямаше намерение да се отказва от това.

Когато Мацерион се заприказва с Урцей, Квинт се помъчи да не показва недоволството си. „Колкото по-скоро ми се удаде възможност да го пробода в ребрата, толкова по-добре“, помисли си той.

Тропотът на копита го върна в реалността. Малка група конници приближаваше палатката на трибуна и Квинт остана зашеметен, когато разпозна сред тях Калатин. По-възрастен, по-отслабнал, с нови бръчки на изпитото си лице, но все пак същият мъж с яко телосложение, когото познаваше още от времето преди Требия. Квинт се извърна така, че Калатин да не може да го види. Каквото и да се случеше, Мацерион не биваше да научава, че двамата се познават.

Един от конниците скочи на земята и се приближи. Квинт отдаде чест. До него останалите направиха същото. Той погледна мъжа, който беше горе-долу на възрастта на баща му, и изпита облекчение, когато не го позна.

— Трибунът тук ли е? — попита мъжът.

— Не. Ще го намерите в щаба на лагера.

— Ясно. Благодаря. — Конникът му обърна гръб.

Квинт заби поглед в земята, като се молеше Калатин да не го е видял. Минаха един-два момента; той чу как онзи, който го беше попитал, се качва на коня си и казва нещо на другарите си. Конете тръгнаха и Квинт въздъхна с облекчение.

— Войнико!

Квинт замръзна. Гласът беше на Калатин.

— Войнико! Да поговорим.

— Теб вика — каза Урцей.

Квинт се направи на изненадан.

— По-добре иди и виж какво иска — посъветва го Урцей.

— Размърдай се, или всички ще си изпатим заради теб — злобно добави Мацерион.

Квинт хвърли гаден поглед на врага си и тръгна с разтуптяно сърце към Калатин. Беше благодарен, че останалите конници вече са се отдалечили.

— Мен ли викаш? — попита високо.

Калатин нарочно сниши малко глас, сякаш заговорничеше.

— Тук наоколо може ли да се намери някакво свястно вино?

С периферното си зрение Квинт видя разбиращите усмивки на Урцей и Мацерион. Хитро.

— Ами — каза той, като приближи още повече коня на Калатин, — човекът, който ти трябва, е…

— Здрасти, Квинте! — прошепна Калатин, като се помъчи да не се усмихне и се провали. — Молех се да си стигнал дотук.

— Богове, колко се радвам да те видя! — Самият Квинт също се беше ухилил до уши. Радваше се, че държи копието и щита, иначе желанието да сграбчи Калатин в мечешка прегръдка щеше да е неудържимо. — Как си успял да оцелееш в засадата при езерото?

Калатин се навъси.

— Циците на Фортуна са ми свидетели, не знам! Псетата се появиха от нищото. Конят ме хвърли на земята, понеже го улучи копие. Изгубих съзнание. Когато се свестих, отгоре ми имаше два трупа. Беше тъмно, а врагът не се виждаше никакъв. Оставаше ми само да изпълзя в гората и да се махна. — В очите му се четеше срам. — Не успях да нанеса и един удар.