Тръгна с цялата бързина, на която бяха способни уморените му крака. Богове, с какво нетърпение очакваше да се напие довечера с Бостар. И със Сафон. След такъв паметен ден дори баща им може би щеше да загърби обичайната си сдържаност и да се присъедини към тях.
Радостните мисли изчезнаха, когато видя Бостар. Брат му беше коленичил с гръб към него. На земята пред него лежеше труп. Отпуснатите рамене на Бостар казаха на Ханон всичко.
— Не! Татко! — Затича натам. Призля му, когато видя окървавеното тяло на баща си. Нямаше съмнение, че е мъртъв. Ханон замръзна, залят от мъка.
Бостар се обърна. По покритото му с кръв лице се стичаха сълзи.
— Братко!
Ханон откъсна очи от тялото на баща си, впери поглед в Бостар и усети как и по неговите бузи потичат сълзи. Двамата се прегърнаха, вкопчили се един в друг като удавници. Плачеха, без да се срамуват.
— Сафон е жив — каза след малко Ханон. Бостар се вцепени за момент, после каза:
— Това е добре.
Нямаше нужда да казват повече.
Мина дълго време, преди да се пуснат. Накрая се обърнаха едновременно да погледнат баща си. Въпреки множеството страховити рани, всичките отпред, лицето на Малх беше ведро. Изглеждаше с години по-млад.
— Не би искал да си отиде по друг начин — с тъга, но и с гордост каза Ханон.
— Така е. Хората му ми казаха, че римляните в този участък вече бягали, когато получил смъртоносната си рана. Знаел е, че сме победили.
— Може би затова изглежда толкова спокоен.
— Мисля, че си прав. След като е разбрал, че планът на Ханибал е проработил, смъртта сигурно е била освобождение за него. Татко никога не би го признал, но най-голямото му желание след смъртта на майка беше да се събере отново, с нея. Помниш ли колко се промени, след като тя си отиде?
— Да — отвърна Ханон. Майка им беше светлината в живота на баща им. — Винаги съм имал чувството, че част от него умря с нея.
— Сега двамата отново ще са заедно.
— Хубаво е да мислим за тях така. — Мъката на Ханон леко намаля. „Сбогом, татко. Здравей, майко. Грижете се един за друг“.
— Сега те ще бдят над нас, докато вървим победоносно към Рим — добави Бостар и го прегърна през раменете.
Мисълта се хареса на Ханон. Изглеждаше му някак уместна.
— Мислиш ли, че това ще е следващият ход на Ханибал?
— Не съм сигурен. Честно казано, братко, точно сега не ме е грижа. След онова, което направихме вчера, всички римляни сигурно се посират от страх при мисълта какво предстои. Засега нека си спомним за татко и останалите загинали и да отпразнуваме постигнатото.
— Да. Мисля, че татко би искал да отпразнуваме победата — съгласи се Ханон. — Преди да те намеря си мислех дали не би искал да пийнем довечера.
Бостар се засмя.
— Знаеш ли, може и да поискам, поне този път. Ще налеем една чаша и за него, нали?
Ханон кимна и преглътна буцата в гърлото си. Баща им никога нямаше да бъде забравен — нито победата им тук, на кървавите полета.
Плачът започна малко след изгрев-слънце. Отначало бяха отделни смаяни викове като онези на семейство, което е открило, че техен любим човек ги е напуснал. Не след дълго обаче към тях се присъединиха и други гласове — десетки, после стотици. Аврелия вече беше будна и кърмеше Публий. Разтревожена, тя го отнесе — все още притиснат към гърдата ѝ — на двора. Тук плачът беше много по-силен и Публий се разплака. Докато се опитваше да го успокои, полуоблеченият Луций излезе от спалнята ядосан и разтревожен. Почти всички домашни роби се бяха сбутали при вратата на кухнята и си шепнеха, сочеха и мърмореха молитви. Още повече гласове се включиха във врявата и Аврелия усети студена топка в стомаха си.
— Какво става?
— Не знам — кратко отвърна Луций.
Избягваше въпроса. Аврелия имаше представа какво би могло да е, но също като съпруга си не беше готова да изрече на глас онова, от което се боеше.
Над главите им проехтя оглушителен трясък. Двамата вдигнаха глави. От север към тях се носеха черни облаци, гонени от внезапно засилилия се вятър. В тях прескачаха мълнии. Отново се чу гръм. Двамата се спогледаха тревожно. Това беше лоша поличба. В съчетание с врявата изглеждаше още по-заплашителна. Някои от робите започнаха да плачат.
— Млъквайте! — изрева Луций. — Махайте се от очите ми. Връщайте се на работа. — Робите побързаха да се махнат, подканяни от Статилий. — Ще ида да разбера какво става — навъсено каза Луций.
В гърдите на Аврелия се надигна паника.
— По-добре прати Статилий.
Луций не ѝ обърна внимание.
— Залости портата, след като изляза. Не пускай никого, докато не се върна.
Аврелия не възрази. Рядко го беше виждала толкова решителен.
— Пази се, съпруже — прошепна тя.
Той ѝ се усмихна сдържано и изчезна в таблинума, като викаше да му донесат меча. Аврелия го гледаше как излиза; призляваше ѝ при мисълта какво ли ще открие.
