— Определено. — За първи път Ханон си позволи да се наслади на чувството за триумф. Единственото, което му трябваше, за да бъде денят идеален, беше да научи, че баща му и братята му — дори Сафон — са оцелели. Малко вероятно беше да ги намери тази вечер, но можеше да ги потърси на сутринта. И да отпразнуват заедно победата на Ханибал.
— Готов ли си, командире? — попита Мут.
— Да.
Ханон загледа как Мут отново строява либийците в плътна редица.
— Още един напън и приключваме, момчета — викна той. — Една жълтица за онзи, който ми даде шлема на онзи центурион.
Гърлата на войниците бяха пресъхнали, но въпреки това те изръмжаха одобрително. Един дори намери сили да заудря отново с меча по щита си. Ритъмът се оказа заразен. Неколцина го последваха и Ханон се разсмя, когато римската редица — доколкото можеше да се нарече така — отстъпи крачка назад. Стоящият отпред центурион започна да сипе ругатни по войниците от задните редици, които явно също бяха започнали да отстъпват.
— Огъват се! Един удар и ще се пречупят! Чухте ли ме?
Колкото и да не беше за вярване, войниците му нададоха ликуващи викове.
— ХА-НИ-БАЛ! — изкрещя Мут.
— ХА-НИ-БАЛ! — подеха войниците.
Този път дори центурионът не успя да задържи легионерите. Те се обърнаха и побягнаха.
Като виеха като вълци, Ханон и хората му ги подгониха в настъпващата нощ.
Коракс хвърли само един поглед на войниците в лагера и нареди на хората си да обърнат кръгом. Имаше протести. Беше почти тъмно. След кратка, но коварна атака бяха успели да се измъкнат от обръча картагенци, които и в този момент избиваха другарите им. След това бяха преминали Ауфидий и бяха продължили със залитане към лагера в сгъстяващия се мрак.
— Направихме достатъчно, командире — каза един.
— Краката не ни държат, командире — добави друг.
— Гугите няма да ни преследват през нощта, командире — включи се Урцей.
Квинт, който се олюляваше от умора, се канеше да се съгласи, но задържа езика зад зъбите си, когато чу отговора на Коракс.
— Ако искате, останете, червеи такива, но да няма изненадани, ако конницата им се появи на сутринта. Не си мислете, че няма да дойде! Ханибал ще иска да установи контрол над целия район. Ако продължим сега, ще сме се отдалечили на мили по зазоряване. Тогава ще можете да почивате. И да заспите спокойни, че няма да се събудите с вражеско копие в корема.
И центурионът тръгна, без дори да поглежда колцина го следват. Квинт и Урцей се спогледаха примирено и тръгнаха след него. Коракс беше прав. Какво бяха няколко часа марш в сравнение със смъртта? Всички с изключение на шестима последваха примера им — общо малко над трийсет хастати. За огромно раздразнение на Квинт, Мацерион не беше сред останалите в лагера. Русокосият беше преминал невредим през сражението и като че ли нищо не беше в състояние да отърве Квинт от него.
Преходът на лунна светлина можеше да мине едва ли не за приятен — видимостта беше добра и жегата беше намаляла. Въпреки това, изпълнени с ужас, че могат да ги преследват, повечето войници подскачаха при всеки нощен звук, от всяко шумолене на вятъра в клоните и виждаха картагенски войници зад всеки храст. Всички бяха уморени до смърт. Изгорели от слънцето. Прегладнели — през кратката почивка, която им бе дал Коракс, бяха успели да хапнат само по няколко залъка. Но най-вече легионерите бяха напълно шокирани от участта, сполетяла тях и цялата армия. Беше се случило невъзможното.
Ханибал и войниците му бяха разгромили — по-скоро изклали — осем легиона заедно с тяхната конница и социите. Почти цялата военна сила на Републиката беше заличена от лицето на земята за един ден, при това от значително по-малобройна войска.
Нямаше разговори. Всички скърбяха за падналите си другари. Квинт съжаляваше, че Север и толкова много други от отряда му бяха загинали, но молитвите му за тях бяха кратки. Вместо това той се молеше на боговете баща му, Калатин и Гай — ако беше бил тук — да са оцелели. Знаеше, че иска твърде много, но не можеше да предпочете един пред останалите. Денят беше достатъчно жесток и без да му се налага да прави още един избор между черно и бяло.
Минаха часове преди Коракс да реши, че са се отдалечили достатъчно от бойното поле. Като се ориентираше по звездите, той ги беше повел на северозапад към ниските хълмове, на които беше разположен Канусиум. Не стигнаха до самия град, но според центуриона той не можеше да е много далече. На сутринта щяха да намерят защита зад стените му.
— А сега поспете, момчета. Заслужили сте го — сериозно рече Коракс. — Гордея се с начина, по който се сражавахте днес.
Квинт повдигна вежда към Урцей, който се ухили. Думите на центуриона повдигнаха духовете и на останалите. Похвалите му бяха толкова редки, че човек нямаше как да не им се наслади.
Коракс пое първата стража и седна на една скала наблизо с меча и щита си. Изтощените хастати буквално изпопадаха, без да ги е грижа за неравната земя и че нямат одеяла. Квинт и Урцей легнаха един до друг под клоните на голям дъб. Заспаха в мига, в който главите им се отпуснаха на топлата земя.
