Квинт сънува кръв. Цяла равнина, подгизнала в кръв, с хълмове от едната страна, подобна на мястото, на което се бяха сражавали през деня. Сред ужасното алено море бяха разпръснати безброй малки острови. За свое отвращение и ужас видя, че те не са от пръст или скали, а от трупове. Някои очевидно бяха на гали, иберийци и нумидийци, но повечето бяха от телата на легионери. Мъже, умрели от ужасна смърт. Обезобразени, с изсипани от коремите им вътрешности. Плътта им беше покрита със зеещи рани от главата до петите — рани, които водеха до бавна, мъчителна смърт. Увиснали ченета, подаващи се лилави подути езици. Всяка кухина беше пълна с червеи — очи, уста, рани; и в същото време израженията на лицата се виждаха ясно. Презрителни, обвинителни, изпълнени с омраза. Сякаш питаха — как оцеля ти, след като ние не успяхме? „Не знам — изкрещя им в отговор Квинт. — Трябваше да съм умрял десетки пъти“.
Плувнал в пот, с разтуптяно сърце, той рязко се събуди и седна.
Движението спаси живота му. Някаква ръка затисна устата му, но кинжалът, който трябваше да пререже гърлото му, изсъска покрай ухото му и се заби в земята. Очите му се стрелнаха нагоре към нападателя. Мацерион — приклекнал до него, с изкривени в злобна усмивка устни. Кой друг би могъл да бъде? Русокосият мъж дръпна ножа си и го извади от земята. Оръжието отново се вдигна високо. Вече напълно буден, Квинт сграбчи ръката му. Двамата започнаха да се борят за кинжала — единият се мъчеше да го задържи там, където беше, а другият да го забие във врага си. За няколко мига и двамата не помръднаха. Квинт се мъчеше да ухапе другата ръка на Мацерион, но зъбите му се плъзгаха по дланта. Той завъртя крака в опит да се измъкне от хватката, но русокосият просто се наведе и на практика го прикова към земята.
— Трябваше отдавна да ти видя сметката. Мислех си, че ще бъдеш убит днес — прошепна той. — Но по-добре късно, отколкото никога.
Въпреки усилията на Квинт ръката на Мацерион започна да се спуска бавно към лицето му.
На Квинт му идеше да изкрещи. „Как се стигна дотук? Нима преживях битката, за да умра като куче?“ Краката му заритаха отново и закачиха нещо. Някого. Урцей! Квинт зарита отново и отново. В отговор получи недоволно сумтене и някакъв неясен въпрос. Квинт ритна още веднъж и съсредоточи всичките си сили в опит да не позволи ножът на Мацерион да се приближи още по-близо до него. Той вече беше само на педя от гърлото му — и се приближаваше. Квинт усещаше как ръката му отслабва — тя така и не беше възстановила напълно предишната си сила след онова раняване със стрела. „Майната ти, Мацерионе! — помисли си той. — Ще се видим в Хадес“.
Чу се тупване. Очите на Мацерион се ококориха; тялото му се вцепени; върхът на ножа трепна. Другата ръка на Мацерион се плъзна от устата му. Мляскащ звук като на меч, когато излиза от човешка плът, после втори тежък удар. С тих стон Мацерион падна по очи на земята. Квинт зяпна. Урцей стоеше над него, стиснал здраво дръжката на гладиус — който стърчеше от гърба на Мацерион. Той издърпа оръжието, но за всеки случай отново удари русокосия.
— Върви в Хадес, боклук такъв — каза Урцей и се изплю върху трупа.
Квинт седна, разтреперан от облекчение.
— Ти ми спаси живота. Благодаря.
— Просто ми писна да ме риташ. — Урцей се ухили. После лицето му стана сериозно. — Ти си мой приятел. Как бих могъл да постъпя другояче?
Квинт го тупна по рамото. Събудени от шума, някои от останалите надигнаха гласове. Коракс приближи, като питаше гневно какво става и се кълнеше, че ако хване някого да се бие, ще го кастрира. В момента това нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение, дори битката. Квинт беше жив. Урцей също. Мацерион никога вече нямаше да му създава неприятности. Квинт би предпочел да убие лично врага си, но беше готов да се задоволи и с това. Урцей също беше приятел на Рутил. „Почивай в мир — помисли си. — Убийството ти е отмъстено“.
Малка утеха в края на най-ужасния ден в живота му.
Ханон се размърда — слънцето започна да го напича прекалено силно. Изстена и се опита да заспи отново. Не успя. Към бръмченето на безбройните мухи се прибавяха и тихи стонове. „Богове — помисли си той, — това са ранените“. Това го разсъни напълно. Гърлото му беше пресъхнало и клепачите му се бяха слепнали. Цялото тяло го болеше, но беше жив — а това беше повече, отколкото можеше да се каже за хилядите паднали в битката и онези, които бяха умрели през нощта.
Отвори очи. Първото, което видя, бяха криле. Десетки и стотици криле, високо над него. „Мамка му!“ Небето беше пълно с лешояди — повече, отколкото бе виждал някога. С мъка се изправи. Войниците около него още спяха. Все още бяха на бойното поле, защото когато бяха избили последните римляни снощи, нямаше смисъл да се връщат до лагера през труповете. До изгрева оставаха само шест часа. Ханон бе наредил на хората си да разчистят достатъчно място, за да могат да легнат, постави неколцина часови и остави останалите да изпопадат от умора на земята.
