— Скоро ще потеглим на юг. Ханибал иска всички да сме готови за похода, включително и ти — добави Бостар.
— Нима е питал за мен? — изненада се Ханон.
— Да е питал ли? Та той дойде да те види два пъти — отвърна Сафон.
— Каза, че имаш повече животи и от котка! — Бостар му намигна. — Дори той е чул как всичките ни копиеносци мислят за теб като за талисман. „Да ни носи късмет в похода“, така каза.
Сърцето на Ханон подскочи. Изглежда, отново се ползваше с благоволението на Ханибал, което беше крайно неочаквано. В крайна сметка от прибързаните му действия беше излязло нещо добро.
Когато видя, че баща му приближава, Квинт се намръщи. През месеца след онази ловна разходка се бяха случили много неща, но едно беше неизменно — силният гняв на Фабриций за постъпката му. Той не личеше толкова през седмицата, която беше прекарал в лагерната болница, където почистваха раната му, наблюдаваха я и я налагаха с лапа два пъти на ден. Но след като хирургът го изписа, нещата се промениха. Фабриций му изнесе дълга лекция за глупостта му. За това, че е напуснал лагера без разрешение. Че е взел толкова малко хора със себе си. Че е атакувал галите, вместо да се опита да ги избегне. Конското продължи, докато накрая Квинт имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Той се опита да оправдае действията си, да обясни как жертвите им са малки в сравнение с тези на воините. Беше все едно да си блъска главата в стена. Като негов баща Фабриций можеше да каже и да направи каквото пожелае. Главата на римска фамилия имаше право дори да убие безнаказано децата си, ако е недоволен от тях. Това изглеждаше малко вероятно, но Фабриций се зарече, че Квинт ще потегли обратно за дома веднага щом се възстанови достатъчно. Заяви също, че ако е нужно, има достатъчно приятели на важни постове, за да гарантира, че Квинт никога повече няма да служи в армията. Мисълта за това беше непоносима.
Най-лошото при възстановяването му беше, че не можеше да тренира с Калатин и другарите си и да излиза на патрули. И още дълго време нямаше да може да го прави. Ребрата му бяха зараснали и силата в лявата му ръка се връщаше, но Квинт още не можеше да държи дълго време щит. Яздеше коня си по два часа на ден, но интересът му към ездата отдавна беше избледнял. Фабриций непрекъснато го държеше зает, като го товареше да изпълнява задачи в лагера, но това му се виждаше унизително. Квинт започна да избягва баща си. Спотайваше се в палатката си, когато другарите му излизаха сутрин, играеше безброй игри на кръгчета и хиксове на малката глинена дъска на Калатин. От време на време вдигаше щита си, за да тренира лявата си ръка. Разбира се, Фабриций знаеше къде да го намери, което несъмнено беше и причината сега да е тук. Квинт си помисли дали да не се свре по-навътре в палатката, но нямаше смисъл. Вместо това изправи рамене и излезе навън.
— Татко.
— Пак те откривам тук.
Квинт сви небрежно рамене.
— Вдигах тежести с лявата си ръка.
Фабриций стисна устни.
— Първата ти работа за деня беше да дойдеш при мен.
— Забравих.
— Още не си достатъчно голям, за да не те нашибам с камшика. Това ли си просиш?
— Прави каквото искаш — отвърна Квинт и сви устни. — Не мога да те спра.
Очите на Фабриций блеснаха яростно.
— Имаш късмет, че някой трябва да занесе важно съобщение. Иначе вече да съм те одрал!
Квинт изпита кисело задоволство от яда на баща си. Зачака мълчаливо.
Фабриций извади стегнато навит пергамент.
— Намери центуриона Марк Юний Коракс. Той служи в първи легион на Лонг и командва манипула хастати.
— Какво пише? — Фабриций рядко му казваше каквото и да било, но Квинт винаги любопитстваше. Кавалерията и пехотата рядко имаха отношения помежду си.
— Не ти влиза в работата! — озъби се Фабриций. — Просто отнеси съобщението.
— Да, татко. — Квинт взе пергамента.
— Изчакай отговора и после ме намери на полето до лагера. — Фабриций се обърна и си тръгна.
Квинт хвърли отровен поглед след него. След като се върнеше, щеше да върви след Фабриций и да бъде негов пратеник до края на деня. Разтърка белега на ръката си. Време беше за нова жертва на бога на лечителите Асклепий. Можеше да я принесе вечерта. Сложи си наметалото и тръгна към палатките на легионерите. Не му се искаше да взема коня си — държането на поводите бързо уморяваше слабата му ръка.
Въпреки загубите при Требия лагерът беше издигнат като двоен консулски, макар и по-малък от обичайното. Фактът, че Коракс служеше в легион на Лонг, означаваше, че ще му се наложи да повърви дълго. Консулските палатки се издигаха гръб до гръб, като тези на легионерите се простираха пред тях и достигаха чак до укрепленията.
