Квинт се опита да изглежда доволен. Фантазията му беше да стане тежковъоръжен пехотинец, но думите на Коракс вкараха щуротия в главата му. За да има някакъв шанс планът му да се превърне в реалност, той продължи представлението.
— Да, командире.
— Господарят ти може и да не остане много доволен, но ние ще се радваме да те приемем. Стига да минеш през началното обучение, разбира се. Някои офицери не си правят труда да набират нови войници, но аз не съм от тях.
— Благодаря, командире. За мен ще бъде чест. — Квинт се запита дали наистина е така. Беше чувал да казват, че велитите са като утайката на дъното на амфората. Но все пак постъпването при тях беше по-добро от срама да се върне у дома. И никога повече да не служи в армията.
— Не прибързвай. Помисли си сериозно. Рим се нуждае от мъже като теб в легионите си. След една-две години служба може и да получиш повишение. Да станеш хастат.
Идеята изпълни Квинт с радостно вълнение, но внезапната болка в лявата ръка го спря от прибързани решения. Дори да започнеше да тренира с велитите, раната му бързо щеше да бъде открита. Щеше да е почти невъзможно да обяснява как е получил раната от стрела. Освен това му трябваше известно време, за да обмисли възможностите.
— Ще си помисля, командире.
Коракс го изгледа за момент, но после опционът му извика някакъв въпрос и той отиде при него.
Въпреки това мислите на Квинт не престанаха да препускат, докато Коракс не написа отговора си под съобщението на Фабриций. Баща му скоро щеше да изпълни заканата си да го върне у дома. Имаше ли по-добър начин да остане в армията? Не можеше да се премести в друга кавалерийска част — Фабриций със сигурност нямаше да го позволи, пък и всеки офицер знаеше кой е той. Но това можеше и да проработи. Ако се сражаваше добре, щеше да бъде повишен в хастат. Планът изглеждаше добър и крачката на Квинт беше лека, докато се връщаше към палатките на конниците. Оставаше му само да тренира лявата си ръка, за да възстанови силата ѝ.
След няколко часа вече не беше толкова сигурен.
Първоначалната реакция на Калатин беше изумление.
— Баща ти със сигурност няма да те прати у дома! — извика той. Но когато видя, че Квинт е убеден, че това
— Добре — промърмори Квинт, като се опитваше да не мисли за баща си. — Ще остана.
Вътрешно обаче не беше сигурен колко още може да остане.
Ханон усети гъдел и за стотен път махна с ръка покрай белега на врата си. Изгорената от желязото плът беше заздравяла, но поради някаква причина привличаше мухи като прясно лайно. Той размаха раздразнено ръка във въздуха.
— Разкарайте се!
— Мухите не са много, командире — обади се Мут. — Смятай се за късметлия, че още не е лято.
— Казват, че тогава въздухът почернявал от тях — обади се Сафон.
Ханон ги изгледа раздразнено, макар да знаеше, че са прави. Беше виждал облаците летящи гадини над блатата недалеч от дома на Квинт и знаеше какво е всяка открита част от тялото ти да е нахапана. Имаше обаче и други неща, които можеха лесно да го раздразнят. Чу се силно жвакане, когато извади левия си крак от дълбоката до прасеца кал и се опита да намери по-сухо място, на което да стъпи. Не успя.
— Това място е адска дупка — измърмори.
— Така е, командире. А ти ще ни изведеш от нея, нали?
Ханон си помисли дали не му се подиграват, но мръсното лице на Мут беше безметежно като на бебе.
— Да, ще ви изведа. Аз или Сафон. — Брат му го погледна и се ухили. За пореден път Ханон се запита дали не е прибързал с предложението, което беше направил на Ханибал. Предишния ден беше отишъл при генерала и го бе помолил да поведе разузнавателен отряд, който да намери път през блатата, в които се бяха озовали. За негова изненада и удоволствие Сафон беше предложил да го придружи — „за морална подкрепа“, както се бе изразил.
