„Мамка му!“ Ханон наруга глупостта си, че си е играл с късмета си толкова много. Кучетата бяха толкова близо, че всеки момент щяха да го надушат. Тихо започна да отстъпва. Колкото по-далече стигнеше, преди Агесандър да ги е пуснал, толкова по-добре. Ако му беше останал някакъв късмет, кучетата щяха да изтичат в друга посока. В този момент едното от тях излая и страхът го сграбчи. Ханон се хвана за най-долния клон на един кипарис, макар да знаеше, че това няма да му помогне — кучетата със сигурност щяха да го надушат, а Агесандър щеше да го смъкне от дървото. Всички надежди го напуснаха. „Танит, не ме изоставяй — замоли се той. — Не позволявай да умра тук, по този начин“. Реакцията му беше инстинктивна. Божествата не се намесваха по такъв начин — поне според личния му опит.
— Агесандър?
Ханон замръзна. „Не. Не може да бъде“.
— Какво правиш още навън, Аврелия? Късно е.
Нима
— Искам да поседя навън още малко — каза тя.
— Тъкмо се канех да пусна кучетата.
— Това може да почака, нали?
— Трябва да ги пусна да потичат…
— Не искам да се мотаят около мен.
Кратка пауза.
— Добре. Ще ги прибера в клетките. Обади ми се, когато се прибираш.
— Благодаря.
Ханон беше толкова изумен, че едва ли не очакваше да види как самата Танит отпраща сицилианеца. Гледаше със задоволство как Агесандър се връща в двора. Струваше му се невъзможно съвпадение, че Аврелия е тук точно в нощта, в която е дошъл. Но ето че тя наистина стоеше само на двайсетина крачки от него. Копнееше да извика, но какво да ѝ каже? Тя нямаше представа, че е той. Най-вероятно щеше да се разпищи и Агесандър щеше да дойде с кучетата. С облекчение видя, че Аврелия се приближава. Къде беше тръгнала? Ханон скочи леко от клона, остави меча си на земята и зачака. Когато тя се изравни с него, изскочи зад нея, сграбчи китката ѝ с едната си ръка, запуши устата ѝ с другата и прошепна в ухото ѝ:
— Не издавай нито звук. Аз съм, Ханон!
Тя се загърчи в ръцете му, но той продължи да я държи.
— Кълна се. Аз съм, Ханон. Дойдох да те видя. — Тя отново се задърпа, но този път Ханон усети по-малко съпротивление. Изведнъж си даде сметка за топлотата на гърба и задника ѝ върху тялото си, за гърдите ѝ под ръката му. Какъв парфюм си беше сложила? Заля го вълна на желание, последвана от огромно смущение. Без да се замисля, той я пусна и отстъпи назад с опънати до скъсване нерви.
Тя се завъртя.
— Х… Ханон?
Той пристъпи към нея.
— Да. — Беше изгубил дар слово.
— Какво? Къде? Как дойде тук? — Думите направо се сипеха от устата ѝ.
— С кон. — Прозвуча толкова тъпо, че той се изкиска. — От лагера ми. Той е само на десет мили оттук.
— О, богове. Фермата ли ще нападате? — Гласът ѝ беше изпълнен с ужас.
— Не, разбира се, че не. Аврелия, аз никога не бих…
— Извинявай — прекъсна го тя. — Някои от разказите, които чух, бяха ужасни.
— Знам. Аз също съжалявам. — Искаше му се да добави, че нейните сънародници са правили същото и по-лошо на неговите в предишната война, но нямаше смисъл.
— Подобни неща се случват по време на война — тъжно рече тя. — Но не искам да говоря за това. Не мога да повярвам, че те виждам отново и че дойде точно когато и аз съм тук. В последно време живея в Капуа. Но да те видя е толкова неочаквано… и чудесно! Молех се за теб.
— И аз за теб. — Ханон още не можеше да повярва на очите си.
Стояха и се усмихваха един на друг, обзети от внезапно смущение, защото и двамата се бяха променили толкова много за времето, откакто се бяха видели за последно. „Тя е съзряла — помисли си Ханон. — И е станала красавица“. Изобщо не подозираше, че Аврелия си мисли същото за него.
— Квинт жив ли е? Имаш ли вести от него?
— Той е добре. Чухме как си го заловил при Требия и си го пуснал с татко. — Гласът ѝ за миг секна. — Много мило от твоя страна.
— Това беше най-малкото, което можех да направя след онова, което той направи за мен. А баща ти?
— И той е добре, слава на боговете. Дано да бдят и над двамата.
— Да. — Ханон се помоли за същото за собственото си семейство. — Щях да пусна и Флак — принуди се да добави той, — но братята ми отхвърлиха решението ми. Заповедта ни беше да избием всички вражески войници, които попаднат в ръцете ни. — Спомни си негодуванието, което беше изпитал, когато откри, че Флак ще се жени за Аврелия.
— Не те обвинявам. Честно казано, изпитах облекчение — прошепна тя. — Почти не го познавах. Срещнахме се само веднъж.
— Ти заслужаваш по-добър мъж от Флак — намусено рече той. — Може би някой като Суни. Той отдавна ли се махна от пастирската колиба? — Тя не отговори веднага и Ханон се наруга наум. — Просто исках да кажа, че Суни е нежна душа. И би станал чудесен съпруг за теб. — Тя продължаваше да мълчи и той започна да изпитва безпокойство. — Аврелия?
— Аз… не знам как да ти кажа.
— Какво да ми кажеш?
— Суни е…
— Не… мъртъв ли е? Не. Не. — Ханон залитна.
— Ужасно съжалявам, Ханон.
— Но кракът му се оправяше! — почти извика той.
— Ш-ш-ш. Някой ще те чуе.
Ханон си пое дълбоко дъх.
