Аврелия беше благодарна, че мракът скрива зачервените ѝ бузи.
— Ако не се омъжа за Мелитон, баща ми ще се разори. — И добави тихо: — Разбираш ли, нямам избор. Щом стана член на могъща фамилия, лихварят ще ни остави на мира. Това ще даде достатъчно време на баща ми и може би на Квинт да получат повишение. Така ще могат да изплатят дълговете.
Ханон си помисли, че това е съмнителен начин за печелене на пари. Ами ако единият — или и двамата — загинеха?
— Лихварят само един ли е?
— Един държи основната част от дълговете на баща ми, да. Казва се Фанес.
— Мръсен плъх. Жалко, че не е тук. Бих му дал основание да опрости дълга.
Тя отново докосна бузата му.
— Благодаря. Не можеш обаче да направиш нищо. Да не говорим за него. И без това нямаме време.
Ханон промърмори недоволно и запомни името за по-нататък. Всички мисли отново изхвърчаха от главата му, когато тя го придърпа в още една дълга целувка. Пръстите ѝ галеха раменете му, продължиха нагоре към врата и преди той да успее да я спре, се плъзнаха под превръзката, която пазеше белега му. Когато докосна обезобразената плът, тя се напрегна.
— Какво е станало? Ранили ли са те?
Познатата ярост изпълни Ханон. Идеше му да ѝ разкаже какво му е направил Пера, но нямаше смисъл. Аврелия не беше виновна за това.
— Да.
— Извадил си късмет, че си оцелял. — Гласът ѝ трепереше. — Рана на такова място, ами…
— Зарасна за няколко дни. — Той я целуна отново и тя отвърна с разпалена страст, сякаш можеше с нея да премахне онова, което му е било сторено. Сърцето на Ханон се разтуптя и той отвърна на настойчивостта ѝ. Пръстите му нежно смъкнаха дрехата от раменете надолу, оголвайки малките ѝ гърди. Той се наведе и засмука едното ѝ зърно.
— Богове — прошепна тя. — Не спирай.
— Аврелия?
Сякаш някой заля със студена вода и двамата. Ханон се изправи, устните му оформиха ругатня и той трескаво посегна за меча си. Стопи се в сенките на близкия кипарис, докато Аврелия се мъчеше да придърпа дрехата си и да се приведе в приличен вид.
— Агесандър? Ти ли си?
— Кой друг? — сухо отговори надзирателят. — Къде си?
— Тук. — И прошепна напрегнато на Ханон: — Трябва да вървя. Ще се опитам да изляза по-късно.
— Не мога да остана — с огромно съжаление каза той. — Кучетата ще ме намерят.
— Защо се криеш там сред дърветата? — извика Агесандър.
— Да се крия ли? Тъкмо се прибирах — жизнерадостно извика Аврелия и хвърли изпълнен с копнеж поглед към Ханон. — Иска ми се тази среща да можеше да трае вечно — прошепна тя. — Дано боговете винаги бдят над теб и те закрилят.
— И теб — страстно отвърна Ханон.
— Ще го задържа колкото мога, но по-добре побързай. Ако кучетата те усетят…
— Няма. Сбогом, Аврелия. Винаги ще те помня. — Той загледа нещастно как тя се отдалечава; тя не погледна назад. После отстъпи назад в мрака и след малко затича. Мъката го сграбчи, докато бягаше сред дърветата. Тази среща трябваше да е вълнуваща, радостна. А вместо това се оказа по-съкрушителна, отколкото можеше да си представи. Да се срещне с Аврелия напук на всичко беше изумително — истински дар от боговете. Но като всички техни дарове, този си имаше и друга страна. Срещата им беше брутално кратка и историята нямаше да има щастлив край. Аврелия скоро щеше да се омъжи за друг. Душата му се изпълни с тъга.
Ами Суни? За негов срам, мъката за стария му приятел беше заглушена от мислите за Аврелия. Но дори и да можеше да уреди нова среща с нея, какъв беше смисълът? Скоро тя щеше да бъде омъжена, с нов живот пред нея. В сравнение с това той не можеше да ѝ предложи нищо, дори живот по време на военна кампания. Реши, че е най-добре — и за двамата — да ѝ пожелае всичко добро и да забрави за нея.
Но след като намери коня си и препусна обратно към лагера, откри, че не може да го направи. Преживяваше отново и отново всеки миг, всяко докосване, всяка нейна дума. През следващите дни осъзна, че това е особено изтезание за ума — кратко изключително удоволствие от спомените за близостта им, последвано от часове на болка от съзнаването, че то никога няма да се повтори. След като се върнеше при основната армия, други отряди щяха да потеглят за събиране на продоволствия. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но когато войската продължи на юг в търсене на нови райони за разграбване, Ханон осъзна истински, че двамата са се разделили завинаги. След това единственият начин да намери някакъв покой беше или в сражение — а такива почти нямаше, тъй като римляните отказваха да им предложат истинска битка — или на дъното на амфората вино.
Понякога му се искаше да не беше ходил във фермата, да не беше срещал Аврелия, да не беше научавал за участта на Суни. Друг път обаче болката си заслужаваше. Дълбоко в сърцето на Ханон все още гореше искрица надежда, че някой ден отново може да срещне Аврелия при по-радостни обстоятелства. Тази надежда обаче беше толкова крехка, толкова малка, че той почти не смееше да признае съществуването ѝ. Но тя му помогна да продължи напред — заедно с изгарящото желание да забива меча си в сърцата на хора като Агесандър и Пера.
