Проходът към долината беше широк около половин миля. Покритите с гори склонове от двете страни образуваха тунел за вятъра, който духаше непрекъснато от морето през равнината на Кампания. В разгара на лятото той предлагаше блажено облекчение от жегата, но тази година есента беше настъпила рано. С падането на нощта застудяваше бързо и вятърът ставаше мразовит. Увит в наметало и навлякъл две туники, Квинт беше благодарен, че има огън, до който да клекне. Огънят, на който се топлеше с другарите си, беше само един от многото наоколо. На няколкостотин крачки вдясно линията светлина — и самата долина — се разделяше от тъмната ивица на река Волтурн, която течеше надолу до Капуа и към западния бряг. Всички се чувстваха много неудобно, че са осветени и разположени на открито, но Фабий целеше точно това. Макар че Квинт се чувстваше като парче желязо върху наковалня, очакващо да бъде ударено от ковашкия чук, решението на диктатора му изглеждаше напълно логично.
Жътвата беше приключила, Кампания беше оголена и Ханибал трябваше отново да поведе армията си на изток. От областта можеше да се излезе по няколко маршрута и Фабий ги беше покрил всичките. Седмици по-рано силни части бяха преградили Виа Апия и Виа Латина, както и няколко прохода. Квинт беше един от четирите хиляди легионери и велити, разположени тук, на идеалното място, блокиращо един от основните пътища на изток. В същото време основните сили на Фабий продължаваха да следват армията на Ханибал по края на равнината на Кампания, като се придържаха към полите на планината и винаги избягваха сражение. Двете седмици, които Квинт беше прекарал тук, му се струваха цяла вечност. Намираше се на по-малко от петнайсет мили от Капуа и на горе-долу толкова от дома си, а не можеше да направи нищо. Дори еднодневна отпуска беше немислима, а заради учетворяването на нощната стража тайното излизане бе направо опасно. Честно казано, не това беше причината Квинт да остане в лагера. Макар да копнееше да се измъкне за една-две нощи и да се опита да види майка си и Аврелия, лоялността към Рутил, Коракс и дори към новите му другари го задържаше. Близките му хора вече
Друг въпрос беше дали същото се отнася за него и другарите му. Войската на Ханибал се беше разположила на лагер в равнината, на няма и две мили оттук. Квинт я беше видял със собствените си очи — невъобразимо дълга колона, която продължи да пристига цял следобед. Сега хиляди светли точки в далечината бележеха вражеските огньове. Стомахът му се свиваше от гледката. Дали картагенците щяха да се опитат да си пробият път през прохода? И ако да, кога? Тези въпроси тормозеха всички в лагера.
— Доста са, а? Поне не сме сами. Основната армия е наблизо — каза Рутил, докато се връщаше от наблюдателния пост на петдесет крачки напред.
— Знам — промърмори Квинт. — Обаче нямам чувството, че е така. — Трудно беше да се повярва, че Фабий с неговите четири легиона и още толкова соции е по-близо, отколкото врагът. Техният лагер се намираше на един хълм на по-малко от миля оттук.
— Определено. — Рутил се изплю в посока на картагенската войска.
— Ще пристигнат достатъчно бързо, ако бъдем нападнати — заяви Квинт с увереност, каквато всъщност не чувстваше. — За построяването на армия са нужни часове. Същото важи и за хората на Ханибал.
— Да не мислиш, че Фабий наистина ще реши да се бие? — насмешливо попита Рутил.
Квинт много добре знаеше какво иска да каже приятелят му. След цяло лято походи и тренировки, тренировки и походи, и дишането на прахта, вдигната от мародерстващите картагенци, повечето войници изгаряха от желание да се сражават с нашествениците. Требия беше далечен спомен; дори поражението при Тразименското езеро не изглеждаше толкова ужасно, като се имаше предвид, че врагът беше почти два пъти по-многоброен. Като се изключеше прекараното на бойното поле време, основната причина за тази нова увереност се дължеше на факта, че Фабий и неговият началник на конницата Минуций сега водеха повече от четирийсет хиляди мъже. „Това е повече от достатъчно да смажем гугите — повтаряха си войниците всеки ден. — Време е да дадем урок на Ханибал“. Квинт споделяше настроението им.
— Този проход е лесен за защитаване. Стига врагът да атакува, а аз си мисля, че ще го направи. Времето е подходящо.
— Ха! Аз пък не съм толкова сигурен. Дъртата Брадавица иска да избегне сблъсък, независимо къде сме ние. Той няма желание за битка. Залагам лявата буза на задника си, че…
— Че какво, войнико? — Коракс се появи от сенките; очите му проблясваха опасно.
— Ни-нищо, командире — заекна Рутил.
— Да не би да чух да наричаш Фабий Брадавицата? — Гласът на Коракс беше копринен. И убийствен.
