Съпроводен от млади дякони, Распутин изкачи царствено черните мраморни стъпала пред олтара. От двете му страни се издигаха пищно украсени кървавочервени колони, осветени от дълги свещи. Последните немощни оранжеви лъчи на слънцето, проникващи през високите прозорци, осветяваха мозайката зад него, изобразяваща Христос, който хранеше апостолите с нафора и вино, а над тях летяха ангели.
Григорий започна своята тъмна литургия.
Хорът запя стари руски молитви, звънките гласове се издигнаха към високия таван в ритми и тонове, които човешките същества никога не биха могли да постигнат и никога нямаше да чуят.
Накрая поведоха Рун и останалите към една пейка. Рун се подчини, все още неспособен да се настрои към дълбоко сбърканото представление.
Топла ръка докосна голата му китка.
— Рун? — прошепна глас.
Той се обърна и се взря в питащите очи на Ерин. Тяхната естественост, човечността им му помогна да намери опора.
— Добре ли си? — Тя наклони глава, докато сядаха на пейката.
Той постави длан върху нейната, затвори очи и се съсредоточи върху бързото, уверено биене на сърцето ѝ, остави го да заглуши скверната музика. Едно истинско, биещо човешко сърце беше достатъчно да задържи всичко останало назад.
Пеенето спря.
За момент в църквата се възцари тишина.
После Григорий призова всички да приемат причастието и вдигна високо златен потир. Последователите му се наредиха да отпият от виното, меките им ботуши тихо шепнеха по тъмния мраморен под. Рун остана седнал с Джордан и Ерин.
Когато осветената течност докосваше устните им, от устата им бълваше дим, сякаш току-що са вдишали огън. С тела, твърде нечисти да приемат Христовата любов, дори нейната бледа версия, предлагана от Григорий, причастието ги караше да стенат в агония.
Сърцето на Ерин заби по-бързо от съчувствие за болката им, особено към онези, които приличаха на деца.
Рун се загледа в едно малко момиче, което приживе е било на не повече от десет или единайсет. То отстъпи настрани с попарени димящи устни, всяко нейно вдишване беше съчетание на агония и екстаз. После се върна на пейката си и коленичи, свело глава в молитва.
Това бе най-голямото зло на Григорий — готовността, с която привличаше младите. Подобно дело похищаваше душите им и ги откъсваше за цяла вечност от възможността да получат Христовата любов.
Гласът на Григорий прекъсна мислите му.
— Хайде, Рун. Ти също трябва да приемеш моето причастие.
Рун остана на мястото си. Отказваше да поеме такъв мрак в тялото си.
— Няма да го направя.
Григорий щракна с пръсти и мигом тримата бяха заобиколена от ученици на Распутин, които ги обгърнаха с вонята на вино и изгоряла плът.
— Това е цената ми, Рун. — Думите на Григорий отекнаха в църквата. — Приеми гостоприемството ми. Пий осветеното вино. Само тогава ще те изслушам.
— А ако откажа?
— Децата ми няма да си отидат гладни.
Учениците пристъпиха напред.
Сърцето на Ерин препусна. Ръцете на Джордан се свиха в юмруци.
Григорий се усмихна бащински.
— Но твоите другари ще се борят, нали? Смъртта им няма да е лесна. Мъжът е войник, прав ли съм. Може би дори
Рун трепна.
— А жената — продължи Григорий. — Истинска красавица, но по ръцете ѝ има мазоли от работа, а подозирам, и от държане на химикалка. Убеден съм, че тя е
Рун се загледа кръвнишки в Григорий и олтара.
— Да, приятелю. — Григорий се разсмя с познатия си безумен смях. — Зная, че си тук, за да търсиш евангелието. Само пророчество би те довело до моя праг. И може би дори ще ти помогна — но не и безплатно.
Григорий взе опетнения потир и го вдигна.
— Хайде, Рун, пий. Пий, за да спасиш душите на спътниците си.
Оставен без избор, Рун се изправи. Мина сковано между пейките, изкачи твърдите каменни стъпала и отвори уста.
Събра сили да посрещне болката.
Григорий пристъпи напред, вдигна високо потира и изля съдържанието му.
Кървавочервеното вино напълни устата и носа на Рун.
За негова изненада черното причастие не изгаряше. Вместо това през тялото му се разля приятна топлина. Лечебна сила потече и накара дори замлъкналото му сърце да се разтупти — нещо, което не бе правило от много столетия. Заради това свиване на мускула в гърдите му той разбра с какво е смесено виното, но въпреки това не се извърна от падащата от потира струя.
Течността го изпълни, успокои безкрайния глад у него. Почувства как раните, получени в бункера, се затварят. А най-хубавото бе, че беше обгърнат от дълбоко чувство на задоволство.
Изстена от екстаз.
Григорий отстъпи назад заедно с потира.
Рун се помъчи да формира думи, докато светът около него потрепваше.
— Ти не си...
— Не съм така свят като теб — обясни Григорий и се извиси над него, докато Рун се свличаше на мраморния под. — Не и след отлъчването ми от твоята любима църква. Така че да, всяко вино, което давам на последователите си, трябва да бъде подсилено. С човешка кръв.
Очите на Рун се обърнаха към черепа му, вземайки със себе си света и оставяйки единствено вечното му изкупление.
