Рун погълна кръвта от гърлото на Елизабет. През всичките си дълги години на млад сангвинист никога не бе усещал плътния вкус на желязо върху езика си, като се изключи онази първа нощ, когато стана прокълнат и пи опетнената кръв на стригой.
Паниката от богохулството му даде сила да плува срещу кървавочервения порой, да проясни зрението си. Ударите на собственото му сърце, събудено от кръвта ѝ, ставаха по-бавни... по-бавни... и спряха.
Елизабет лежеше под него, нежното ѝ тяло сияеше в светлината на огъня. Тъмната ѝ коса се бе разпиляла по млечнобелите рамене и каменния под.
Сега в залата цареше тишина. Но това не можеше да е вярно.
Винаги беше чувал равномерните удари на сърцето ѝ.
Прошепна името ѝ, но този път тя не отговори.
Главата ѝ се завъртя настрани, разкривайки кървавата рана на гърлото. Ръката на Рун се вдигна към устата му. За първи път от много години докосна издължени кучешки зъби.
Той го беше направил. Той бе отнел живота ѝ. Беше се изгубил в сляпата си похот, уверен, че е достатъчно силен — достатъчно специален, както винаги бе твърдял Бернар — да наруши забраната, наложена върху членовете на ордена му да запазят целомъдрие, за да не освободят звяра в себе си.
А в крайна сметка той се бе оказал слаб като всички останали.
Впери поглед в неподвижното тяло на Елизабет.
Гордостта му я беше убила толкова сигурно, колкото и зъбите му.
Взе изстиващото ѝ тяло в обятията си. Кожата ѝ бе по-бледа, отколкото приживе, дългите ѝ черни мигли се открояваха на белия фон. Доскоро червените ѝ устни бяха избледнели до розово, подобно на бебешка длан.
Рун я залюля, заплака за нея. Беше нарушил всяка заповед. Беше отвързал създанието, затворено в него, и то бе погълнало любимата му. Мислеше си за изпълнената ѝ с живот усмивка, за палавите очи, за уменията ѝ на лечителка. За живота на онези, които можеше да спаси и които сега бяха обречени също като нея.
И за тъжното бъдеще на осиротелите ѝ деца.
Той го беше направил.
На съскащия фон на огъня прозвуча слабо тупване. След дълго мълчание — още едно.
Беше жива!... Но не за дълго.
Може би само колкото да успее да я спаси. Беше я предавал толкова много пъти и по толкова различни начини, но трябваше да опита.
Това бе забранено. То наруишваше най-основните клетви. Рун вече беше нарушил свещеническите си клетви, при това на ужасна цена. И цената щеше да бъде още по-голяма, ако наруиш клетвите си на сангвинист.
Наказанието за него щеше да бъде смърт.
А тя щеше да плати с душата си.
Първо правило — сангвинистът да не създава стригои. Но тя нямаше да е стригои. Щеше да бъде с него. Щеше да служи на църквата като него, редом с него. Като сангвинисти двамата щяха да делят вечността. Той нямаше да пропадне отново.
Сърцето ѝ потръпна едва доловимо.
Имаше съвсем малко време. Почти никакво. Разряза китката си със сребърния си нож. Сега, когато вече не бе свят, съскането и паренето бяха по-силни. Кръвта му, смесена с нейната, потече навън. Поднесе китката си над устата ѝ. Капките закапаха по побелелите устни. Той нежно ги раздели със своите.
Моля те, любов моя.
Пий.
Ела при мен.
