Вейлин изгледа още веднъж коридора пред себе си и някакво слабо чувство за нередност накара сърцето му да се разтупти. „Засада — реши той. — Кралят има ненадеждни служители.“ Замисли се дали да не тръгне след капитана и да го принуди да върви пред него към онова, което го чака, но откри, че не му достига воля. Нощта бе продължила твърде дълго. Освен това винаги можеше да го намери по-късно. Извади един метателен нож от гънките на плаща и го скри в дланта си, след което тръгна по коридора.
Очакваше атаката да дойде в най-тъмната му точка, близо до края, но не се случи нищо. Нямаше облечени в черно мъже с мечове, които да изскочат и да го нападнат. Във въздуха обаче се долавяше слаб аромат, деликатен и сладък като цветя в горещ ден…
— Чух, че си бил красавец.
Той се извъртя към гласа и ножът почти излетя от ръката му, преди да я види. Момиче, стоящо наполовина в сенките. В последния момент Вейлин успя да отклони ръката си и да прати ножа встрани. Той се заби в стената на сантиметри от главата ѝ. Тя му хвърли един кратък поглед, преди да излезе на светло. Вейлин и друг път беше виждал красиви жени и винаги бе смятал аспект Елера за най-прекрасната жена, която някога ще зърне, но това момиче беше различно. Всичко в нея, от безупречната порцеланова белота на кожата ѝ до меките извивки на лицето ѝ и сияйната златисточервеникава коса, говореше за непринудено съвършенство.
— Не си — заяви тя, докато се приближаваше към него, наклонила леко глава, и го изучаваше с яркозелените си очи. — Но лицето ти е интересно. — Вдигна ръка да го помилва.
Вейлин отстъпи назад още преди пръстите ѝ да го докоснат. Падна на едно коляно и се поклони.
— Ваше височество.
— Моля те, стани — каза принцеса Лирна Ал Ниерен. — Не можем да говорим като хората, ако лицето ти е постоянно обърнато към пода.
Вейлин стана. Зачака, като се опитваше да не я зяпа.
— Съжалявам, че те изненадах — извини се принцесата. — Капитан Смолен беше така любезен да ме уведоми за посещението ти. Помислих, че трябва да поговорим.
Вейлин не каза нищо, чувството му за нередност не бе изчезнало. В тази среща имаше нещо опасно. Знаеше, че би трябвало да се извини и да си тръгне, но откри, че не може да намери думи. Искаше да поговорят, искаше да е до нея. Този импулс предизвика у него внезапно дълбоко негодувание.
— Мислех да те гледам как се биеш днес — продължи принцесата. — Но баща ми не ми позволи, разбира се. Казаха ми, че било много вълнуващо.
Усмивката ѝ бе ослепителна, изпълнена с такава съвършена имитация на искреност, че би засрамила и Норта. „Тя очаква да съм поласкан“, осъзна той.
— Желаете ли нещо от мен, ваше височество? Също като капитан Смолен, и аз имам спешни задачи другаде.
— О, не се сърди на капитана. Той обикновено е толкова стриктен в задълженията си. Опасявам се, че може би го покварявам ужасно. — Тя се обърна и отиде до стената, където се беше забил ножът му. Изтръгна го с мъка от нея. — Обичам дрънкулките — каза, оглеждайки острието, като плъзгаше деликатните си пръстчета по метала. — Младежите непрекъснато ми подаряват дрънкулки. Но досега никой не ми е подарявал оръжие.
— Задръжте го — каза ѝ Вейлин. — А сега, ако ме извините, ваше височество… — Поклони се и се обърна да си върви.
— Няма да те извиня — каза тя с равен тон. — Още не сме свършили разговора си. Ела. — Даде му знак с ножа да я последва и се отдели от стената. — Ще си поговорим под звездите, ти и аз. Все едно сме в някоя песен.
„Мога просто да си тръгна — осъзна той. — Тя няма как да ме спре… нали?“ Замисли се за кратко върху възможността да отбива пълчища стражи, призовани, за да му попречат да си тръгне, и я последва по коридора. Тя го отведе до врата в една невзрачна ниша, бутна я и му даде знак да мине.
Градината беше малка, но дори под лунната светлина цветните лехи изглеждаха поразително красиви. Тук сякаш имаше безкрайно разнообразие от цветя, много повече, отколкото в градината на аспект Елера.
— Всъщност би трябвало да се гледа денем — каза принцеса Лирна. Затвори вратата и мина покрай него, като се спря да огледа един розов храст. — Пък и сега е малко късен сезон, много от любимците ми вече се сбръчкват от студа.
Отиде с грациозно полюшване на роклята си до малка каменна пейка по средата на градината. За да се разсее, Вейлин огледа цветните лехи, търсеше нещо смътно познато, и за своя изненада го откри под формата на жълти пъпчици, сгушени под малко кленово дръвче.
— Зимничета.
— Познаваш цветята? — Принцесата изглеждаше изненадана. — Казаха ми, че братята от Шестия орден не знаят нищо друго освен изкуствата на войната.
— Учат ни на много неща.
Тя седна на пейката и вдигна ръце, за да посочи към цветните лехи.
— Е, харесва ли ти градината ми?
— Много е красива, ваше височество.
