Кралят захвърли пергамента.
— Какво мислиш за това?
— Аспектът иска да пратите Кралската гвардия в Мартиш, за да изкорени Отричащите.
— Така е, като че ли войниците ми си нямат друга работа, освен да тичат из горите в продължение на месеци, докато кумбраелски стрелци ги дебнат иззад всяко дърво. О, не, Кралската гвардия няма да припари и на десет мили от Мартиш. Но ти ще отидеш.
— Аз ли, ваше величество?
— Да. Ще убедя аспект Арлин да прати малък отряд братя и ти ще си сред тях. Както и един младеж на име Линден Ал Хестиан. Познато ли ти е това име?
— Ал Хестиан. — Вейлин си спомни разярения мъж, който си пробиваше път с камшик през тълпата на Летния панаир, където бащата на Норта бе срещнал смъртта си. — Веднъж срещнах един лорд-маршал с това име.
— Лакрил Ал Хестиан, лорд-маршал на моя Двайсет и седми конен полк. Способен офицер и един от най-заможните ми благородници. Подобно на покойния ми първи министър, човек с големи амбиции, особено що се отнася до сина му. Най-големия му син, Линден.
Вейлин усети твърда топка на ужас да се оформя в стомаха му.
— Неговият син ли, ваше величество?
— Чудесен младеж с много възхитителни качества, но за съжаление смирението и интелигентността не са сред тях. Има широк кръг приятели, всъщност сбирщина от обожатели и подмазвачи. Нищо не привлича приятели по-силно от богатството и надменността. В момента той е любимецът на почитаемия ми двор, печели турнири, въргаля се с дамите, бие се в дуели. Досадно позната история, опасявам се. Младеж постига голяма слава и успех в ранна възраст и започва да вярва в собствената си легенда, а угаждането от страна на амбициозния му баща с нищо не подобрява нещата. В момента той е най-популярният младеж в двора, много по-популярен от собствения ми син, който никога не е бил надарен с лукавост. Всеки ден ме затрупват с настоятелни искания да възложа на младия Ал Хестиан някаква задача, за да докаже качествата си и да поеме по пътя на славата. И ще го направя. Той ще бъде провъзгласен за Меч на кралството и ще му бъде заповядано да събере собствен полк и да го отведе в Мартиш, за да се справи с напастта от Отричащи там. За съжаление, предвиждам, че това ще е дълга и тежка кампания и след… — кралят млъкна, за да помисли — около шест месеца той ще загине трагично в засада на Отричащите.
Очите им се срещнаха. Стомахът на Вейлин се бунтуваше от смесица на гняв и отчаяние. „Аз съм глупак — реши той. — Мишка, която се опитва да се пазари с бухал.“
— Ами жената на Урлиан, ваше величество? — успя да изграчи.
— О, смея да кажа, че аспект Тендрис ще е в по-отстъпчиво настроение, щом му съобщя за плановете си за кръстоносен поход в Мартиш, особено след като и ти ще участваш в него. Знаеш ли, той те харесва. Ще гарантирам за жената, ще му кажа, че съм убеден в спасението на душата ѝ, и ако тя не каже нещо в обратния смисъл, ще бъде свободна до утре вечер.
— Трябва ми уверение, че тя и синът ѝ ще бъдат осигурени. — Вейлин се насили да не откъсва очи от очите на краля. — За да бъда част от кръстоносния ви поход.
— Сигурен съм, че върховен лорд Ал Мирна може да намери местенце за още един-двама изгнаници. Разликата между Правоверни и Отричащи не означава много в Северните предели. — Кралят се обърна пак към писалището, вдигна перото и разстла пред себе си чист пергамент. — Ще получиш заповедите си в близките дни. — Започна да пише отново, перото дращеше по листа.
На Вейлин му трябваше малко време да осъзнае, че го отпращат. Стана и откри, че е леко замаян, дали от гняв или от скръб, не можеше да каже.
— Благодаря ви за отделеното време, ваше величество — насили се да изрече и тръгна към вратата.
— Помни, Млади ястребе — каза кралят, без да вдига очи от пергамента. — Това не е целият ми план за теб. Само началото. Аз заповядвам, ти изпълняваш. Това е сделката, която сключи тази нощ. — Вдигна поглед и срещна отново очите на Вейлин. — Ясно ли е?
— Напълно, ваше величество.
Кралят задържа погледа му още малко, а после се върна към писането си, без да каже нищо повече, докато Вейлин излизаше.
Когато излезе от стената, капитан Смолен го чакаше.
— Посещението ви свърши ли, братко?
Вейлин кимна, събра оръжията си от масата и ги прибра бързо, обзет от силното желание да се махне от това място. Трябваше да остане сам, за да помисли. Мащабите на сделката му с краля бяха хвърлили мислите му в хаос. Той последва Смолен назад по безбройните коридори, отрупани със забравени дарове, и в ума му непрестанно се въртяха последните думи на краля: „Това не е целият ми план за теб. Само началото.“
— Ще ми простите, че ви оставям тук — каза Смолен на ъгъла на коридора, който Вейлин позна, че води до източната порта. — Имам спешни задачи другаде.
Вейлин се взря в сенчестия край на коридора, обърна се пак към Смолен и забеляза леко смущение на лицето му.
— Спешни задачи ли, капитане?
— Да. — Смолен се прокашля. — Много спешни. — Направи крачка назад, кимна официално, след което се обърна и закрачи натам, откъдето бяха дошли.
