Тя ги поведе към дъното на пекарната и влязоха в нещо като склад. Покрай стените се редяха лавици, отрупани с буркани и чували брашно. Стаята бе обзаведена с маса и столове. На масата седеше пищна млада жена в кичозна рокля от евтин плат, косата ѝ бе къносана, устните ѝ — начервени, а разтворената ѝ блуза разкриваше щедро деколте. При влизането на краля жената стана и направи безупречен реверанс.
— Ваше величество. — Говореше дрезгаво и малко завалено. Като човек от улицата.
— Здравей, Дерла — поздрави я кралят, после се обърна към пекарката. — Мисля, че ще взема от ябълковите бисквити, госпожо Норна. И чай, ако ви е удобно.
Вдовицата се поклони и се оттегли, като затвори плътно вратата. Кралят се отпусна в един стол и махна на пищната жена да седне.
— Дерла, това е лорд Вейлин Ал Сорна, прочут брат от Шестия орден и Меч на кралството. Вейлин, това е Дерла, неизвестна никому курва и високо ценена шпионка на моя служба.
Жената хвърли на Вейлин дълъг преценяващ поглед и върху устните ѝ заигра лека усмивка.
— За мен е чест, милорд.
Вейлин също ѝ кимна.
— Милейди.
Усмивката ѝ се разшири.
— Едва ли.
— Не си хаби чара по него, Дерла — посъветва я кралят. — Брат Вейлин е истински служител на Вярата.
Тя повдигна изрисуваната си вежда и се нацупи.
— Жалко. Най-добрата си търговия въртя с хора от Ордените. Особено от Третия, тези книжовници са похотлива паплач.
— Прелестна е, нали? — попита кралят. — Жена с остър ум, но без никакви морални скрупули. И понякога със свиреп нрав. Колко точно пъти намушка онзи търговец, Дерла, че забравих?
Вейлин се взря внимателно в лицето на Дерла, но не видя в безизразността ѝ нищо изкуствено.
— Около петдесет, ваше величество. — Тя намигна на Вейлин. — Искаше да ме пребие до смърт и да чука трупа ми.
— Да, наистина извратен тип — призна кралят. — Само че богат и освен това популярна фигура в двора. Щом осъзнах колко полезна можеш да бъдеш, трябваше да похарча значителни средства, за да уредя привидното ти самоубийство и освобождаването ти.
— За което винаги ще съм ви благодарна, ваше величество.
— Така и трябва. Виждаш ли, Вейлин, задължение на краля е да издирва талантливите сред своите поданици, за да може да им възложи полезна служба. Имам няколко като Дерла, скрити из четирите васалии, и всички докладват директно на мен. Получават доста злато и удовлетворението да знаят, че техните усилия пазят сигурността на това кралство. — Кралят изведнъж доби уморен вид, опря брадичка на дланта си и потърка очите си. — Докладът ти от миналата седмица — каза той на Дерла, — повтори го на лорд Вейлин.
Тя кимна и заговори с официален, отработен тон.
— На седмия ден от пренсур се намирах в уличката зад кръчмата „Беснеещият лъв“ и наблюдавах една къща, за която знаех, че се посещава от Отричащи от сектата на Асцендентите. Към полунощ в къщата влязоха много хора, включително висок мъж, жена и момиченце на около петнайсет години, които пристигнаха заедно. След като бяха влезли, аз проникнах вътре през улея за въглища в мазето. От мазето можах да чуя еретичните обреди, които се извършваха в стаята горе. След около два часа стигнах до заключението, че срещата е към края си, излязох от мазето и се върнах в уличката, откъдето видях как същите трима си тръгват заедно. Нещо у високия мъж ми се струваше познато, затова реших да ги проследя. Те се отправиха към северния квартал, където влязоха в голяма къща над мелницата при Стражевия завой. Докато мъжът влизаше, светлината на лампите огря лицето му и успях да разпозная в него лорд Кралик Ал Сорна, бивш Военачалник и Първи меч на Кралството.
Изгледа Вейлин с лишен от любопитство поглед, в който нямаше нито страх, нито опасения. Кралят почеса разсеяно сивата четина по брадичката си.
— Не винаги е било така, знаеш ли? — рече той. — С Отричащите. Като бях момче, те живееха сред нас, предпазливо, но ги търпяхме. Първият ми учител по фехтовка беше Търсач, и то добър човек. Ордените ни предупреждаваха за тях, но никога не са призовавали за забрана на техните практики, в края на краищата ние сме земя на изгнаници, прокудени към тези брегове преди столетия от хора, които биха ни убили заради нашата Вяра и нашите богове. Вярата винаги е била господстваща, разбира се, първа в списъка от религии, но редом с нея съществуваха и други, и макар че сред Правоверните имаше много, на които това не им харесваше, повечето хора като че ли не се интересуваха особено. А после дойде Червената ръка.
Ръката на краля посегна към яркочервените белези по шията му и очите му се премрежиха от спомени.
