— От моя страна не те заплашва нищо, но не и от негова. Трябва да напуснеш града, а ако можеш и Кралството. И никога не се връщай.
Тя бавно се надигна и тръгна предпазливо към вратата. Посегна към дръжката, скрила другата си ръка зад гърба, без съмнение стискаше ножа. Завъртя дръжката и спря.
— Баща ви е извадил късмет със син си, милорд.
После изчезна, а вратата се затвори бавно на зле смазаните си панти.
— Аз нямам баща — промълви тихо Вейлин на празната стая.
Навътре от алпиранския бряг шубраците отстъпваха място на обширна пустиня, брулена от силен южен вятър, който вдигаше пясъчни вихрушки и ги носеше над дюните като духове. Армията се придържаше към края на пустинята и напредваше към Унтеш в колона, дълга над две мили. На Вейлин тя му напомняше за голяма змия, като онази, която бе видял веднъж как се измъкна от клетката си на един кораб от Далечния запад — беше се изтегнала по цялата палуба, а люспите ѝ блестяха на слънцето също като копията на Кралската гвардия сега.
Стоеше на едно каменисто възвишение на няколко мили пред главната колона и пиеше от манерката си. Наблизо Плюй дъвчеше оскъдните листа на един пустинен храст. Френтис и разузнавачите му, или каквото бе останало от тях след битката на брега, се бяха настанили на лагер до възвишението и наблюдаваха източния хоризонт.
Вейлин се замисли за битката преди два дни, за мъжа в бяло и групата, дошла да моли за тялото му, четирима мъже със сурови лица от Имперската гвардия, които изникнаха от пустинята и настояха да видят Военачалника. Ал Хестиан излезе да ги посрещне на кон, следван от светилата на армията. Устрои официална церемония, която алпиранците пренебрегнаха — останаха на седлата. Тъкмо четеше кралската прокламация за анексиране на трите града Унтеш, Линеш и Марбелис, когато един от гвардейците го прекъсна по средата на изречението — добре сложен мъж с посивяла коса, който говореше почти идеално езика на Кралството:
— Спести си дърдоренето, северняко. Дойдохме за тялото на Ерухин. Дайте ни го или ни убийте, няма да си тръгнем без него.
Хладнокръвието на Ал Хестиан му изневери и лицето му пламна от гняв.
— Какъв е този Ерухин?
— Мъжът в бяло — каза Вейлин. Не го бяха поканили да се присъедини към преговорите, но той все пак бе спрял коня си в края на групата: знаеше, че Военачалникът няма да иска да прави сцена, като го отпрати, не и в такъв светъл момент като първата му среща с врага. — Ерухин, нали? — попита той гвардееца.
Очите на мъжа се впиха в него, огледаха го от главата до петите и проучиха лицето му.
— Ти ли беше? Ти ли го уби?
Вейлин кимна. Озъбен, един от другите гвардейци изтегли наполовина сабята си, преди сивокосият да го спре със сурова заповед.
— Кой беше той? — попита Вейлин.
— Името му бе Селиесен Макстор Алуран — отвърна гвардеецът. — Ерухин, или Надеждата на вашия език. Избраният наследник на императора.
— Предайте на императора нашите съболезнования — намеси се Военачалникът. — Такава скръбна загуба е достойна за съжаление, но ние идваме само за онова, което ни принадлежи по…
— Дошли сте да завоювате и да плячкосвате, северняко — сряза го сивокосият. — В тези земи ще намерите само смърт. Няма да има повече преговори, няма да има повече приказки, ще ви избием всички, както вие убихте нашата Надежда. Не очаквайте милост. А сега, дайте ни тялото му.
Лорд Дарнел отпи от манерката си и повъртя виното в уста, преди да го изплюе в нозете на коня на гвардееца.
— Този човек нарушава правилата на парламентьорството с неуважителното си държане, милорд — каза той на Ал Хестиан. — Явно иска да му вземем живота.
— Не. — Вейлин пришпори коня си и застана между двете групи. Обърна се към гвардееца. — Аз ще ви отведа до тялото.
Усещаше яростта на Военачалника, докато яздеха към трупа, усещаше омразата на лорд Дарнел и си спомни нещо, което му бе казал аспект Арлин: „Самовлюбените хора мразят онези, които се опитват да затъмнят славата им.“
Гвардейците слязоха от конете и вдигнаха трупа на Надеждата върху едно товарно животно. Сивокосият затегна ремъците, придържащи тялото към коня, и се обърна към Вейлин. В очите му блестяха сълзи.
— Как ти е името? — попита с дрезгав глас.
Вейлин не се сещаше за причина да не му каже.
— Вейлин Ал Сорна.
— Доброто ти отношение не отслабва омразата ми, Вейлин Ал Сорна, Ерухин Махтар, Убиецо на Надеждата. Честта ми говори, че трябва да отнема собствения си живот, но омразата ще ме пази жив. Отсега нататък ще поемам всеки свой дъх с една-едничка цел — да видя края ти. Аз се казвам Нелиесен Нестер Хеврен, капитан на Десета кохорта от Имперската гвардия. Не го забравяй.
След тези думи той и другарите му яхнаха конете и се отдалечиха.
„Понякога Вярата иска от нас всичко, което имаме.“ Отново думи на аспекта, изречени в онзи ден миналата зима, когато крачеше с Вейлин по снега, застлал тренировъчния плац, и слушаше какво има да му каже за плановете на краля. Денят беше студен, по-студен от обичайното за месец уеслин, новаците тичаха, препъвайки се в снега, биеха се и търпяха перванията на пръчките на инструкторите.
