— Наричаха я Червената ръка заради белезите, които оставя, като одраскване от нокти по шията. Появят ли се, пиши се умрял. Представяш ли си, Вейлин, цялата земя опустошена за няколко месеца. Помисли си за всички, които познаваш — мъже, жени или деца, няма значение. Помисли си за всички тях и после си ги представи половината мъртви. Представи си ги умрели от пагубна болест, която ги кара да беснеят, да се мятат и да пищят, докато повръщат собствените си вътрешности. Телата се трупаха на камари, никой не беше в безопасност, страхът се превърна в единствената вяра. Не можеше да е просто още една чума, не и това. Трябваше да е дело на Мрачното. И така, очите ни се насочиха към Отричащите. Те страдаха също като нас, но понеже бяха по-малко на брой, изглеждаше, че страдат по-малко. Тълпи почнаха да кръстосват градовете и полята, издирваха ги и ги убиваха. Някои секти бяха заличени и вярванията им изгубени завинаги, а останалите бяха прокудени. Докато яростта на Червената ръка утихне, останаха само Вярата и кумбраелският бог. Останалите бяха скрити, извършваха преклоненията си на тъмно, вечно уплашени да не бъдат разкрити.
Очите на краля отново се фокусираха и се втренчиха във Вейлин със студена пресметливост.
— Изглежда, баща ти е развил нездравословни интереси, Млади ястребе.
Кръвната песен се върна, силна и остра, по-гръмка, отколкото я бе чувал някога, и с по-ясно послание, отколкото си спомняше. В тази стая се таеше огромна опасност. Опасност от знанието, което притежаваше курвата шпионка. Опасност от кралските замисли. Но най-вече опасността от кръвната песен, която му подсказваше да ги убие и двамата.
— Аз нямам баща — каза той прегракнало.
— Може би. Но имаш сестра. Малко е младичка да бъде окачена в клетка на стените на двореца с изтръгнат език, след като е била изложена на грижите на Четвъртия орден в Черната твърд. Предполагам, и майка ѝ също. Ще ги окачат една до друга да си ломотят безсмислици, дорде не изнемощеят от глад и не дойдат враните да кълват плътта им, докато са още живи. Искаше по-добра причина. Ето ти я.
Тъмни очи, също като неговите, малки ръчички, стискащи зимничетата. „Мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат…“
Кръвната песен виеше. Ръцете му потръпваха. „Никога досега не съм убивал жена — помисли си. — Нито пък крал.“ Гледаше как старецът се прозява и търка болнавите си колене и мислеше колко лесно би било да хване крехкия му врат и да го прекърши като суха съчка. Колко приятно би било…
Стисна юмруци, укроти треперенето и се тръшна тежко на стола.
И кръвната песен секна.
— Всъщност — каза кралят и се надигна с мъка — не мисля, че ще остана за сладките. Моля, наслади им се с моите комплименти. — Сложи костеливата си ръка на рамото на Вейлин. „Като нокти на бухал.“ — Предполагам, не е нужно да те уча какво да кажеш, когато аспект Арлин потърси съвета ти.
Вейлин отказа да го погледне, разтревожен, че кръвната песен ще се върне. Само кимна сковано.
— Прекрасно. Дерла, моля те, поостани малко. Сигурен съм, че лорд Вейлин има още въпроси.
— Разбира се, ваше величество. — Тя направи още един съвършен реверанс, докато кралят си тръгваше. Вейлин остана седнал.
— Може ли да седна, милорд? — попита го Дерла.
Той не каза нищо, затова тя се настани срещу него.
— За мен е голямо удоволствие да се запозная с толкова изтъкнат лорд като вас — заяви тя. — Разбира се, имала съм си доста работа с лордове. Негово величество винаги се интересува от навиците им, колкото по-отвратителни, толкова по-добре.
Вейлин не каза нищо.
— Чудя се дали всички истории за вас са верни? — продължи тя. — Сега като ви видях, си мисля, че е възможно. — Изчака той да заговори и се размърда неловко, когато не получи отговор. — Вдовицата доста се бави с тези нейни сладки.
— Сладките няма да дойдат — каза ѝ Вейлин. — И нямам никакви въпроси. Той те остави тук, за да те убия.
Срещна очите ѝ и за първи път видя в тях истинска емоция: страх.
— Вдовицата Норна без съмнение е веща в потайното отърваване от трупове — продължи той. — Предполагам, че през годините той е водил тук немалко нищо неподозираща глупаци. Глупаци като нас двамата.
Очите ѝ се стрелнаха към вратата, а после се върнаха към него. Устата ѝ се присви, преглъщайки предизвикателствата и провокациите. Тя знаеше, че не може да се бори с този човек.
— Аз не съм беззащитна.
— Имаш нож в корсажа и още един отзад на кръста. Предполагам, че иглата в косата ти също е доста остра.
— Служих добре и вярно на крал Янус в продължение на пет години…
— На него не му пука. Знанието, което притежаваш, е твърде опасно.
— Имам пари…
— На мен не ми трябват богатства. — Кесията със синия камък висеше тежко на колана му. — Изобщо.
— Е… — Тя се отдръпна от масата и остави ръцете си да паднат край тялото, надигна полите си, за да покаже разтворените си колене, а върху устните ѝ заигра още една полуусмивка, не по-искрена от първата. — Поне ми окажи любезността да ме чукаш преди това, а не след това.
Смехът замря върху устните му. Той извърна поглед и стисна ръце върху масата.
