„Той се отървава от съперник за славата — помисли си Вейлин. — Знае, че алпиранците ще се хвърлят срещу Линеш с цялата си мощ, за да си отмъстят на Убиеца на Надеждата, и по този начин редиците им ще оредеят, докато в същото време той ще спечели вечна слава, като завземе Марбелис и го защитава срещу обсада. И като ме прави толкова уязвим, дава на алпиранците чудесна възможност да му осигурят отмъщението, за което копнее.“ Намръщи се, спомнил си указанията на аспекта. „Уязвим… Далеч от главната част на армията, далеч от толкова много любопитни очи. Примамлива мишена…“
— Мисля, че планът е отличен — заяви весело Вейлин, с което спря зараждащия се скандал.
Принц Малциус се взря с ужас в него.
— Милорд?
— Военачалник Ал Хестиан е принуден да прави трудни избори. Но никой не може да се усъмни в стратегическия му талант след скорошната ни победа. Не бива да губим вяра в него. Аз с радост ще приема възложената ми задача и — той се поклони почтително на Ал Хестиан — благодаря на Военачалника за тази чест.
— Предполагам, че виждаш капана в това?
Вейлин отвърза юздите на Плюй от стълба и го изведе на чакълестия път, без да поглежда Солис.
— Напоследък виждам много неща, учителю.
— Братко — поправи го Солис. — Или брат-командир, ако е нужно. Дните, в които ме наричаше „учителю“, си отидоха отдавна.
— И все пак — Вейлин провери подпругата и изтупа праха от хълбока на Плюй — на мен ми се струва, че е било вчера.
— Вече не си дете, братко. Цупенето не подобава на един Меч на Кралството.
Вейлин се завъртя към него, гняв се надигна в гърдите му. Солис срещна погледа му, без да отстъпи. Той бе един от малцината, които никога нямаше да се страхуват от него. Вейлин знаеше, че би трябвало да се радва на компанията на такъв човек, но Изпитанието на меча тегнеше над тях като проклятие.
— Имам своите заповеди от аспекта — каза Вейлин. — Както, сигурен съм, и ти. Просто се опитвам да ги спазвам.
— Аспектът ми заповяда да доведа ротата си на този глупашки карнавал. Не каза защо.
— Наистина ли? На мен ми каза повече, отколкото исках да чуя. — Втренчи се в лицето на Солис, готов да прочете реакцията на думите си. — Какво знаеш за Седмия орден, братко? Какво можеш да ми кажеш за Онзи, който чака? С какви сведения разполагаш за Клането на аспектите?
Солис премигна. Това беше единствената му реакция.
— Нищо. Нищо, което вече да не знаеш.
— Тогава ме остави в капана ми. — Вейлин сложи крак в стремето и се метна на седлото. Хвърли поглед надолу към Солис и зърна на лицето му нещо, което никога не бе очаквал: несигурност. — Ако видиш пак Кралството, а аз не го видя — каза Вейлин, — кажи на аспекта, че съм направил, каквото съм могъл. Аспектите, всичките седем, трябва да потърсят съвет от принцеса Лирна, тя е надеждата на Кралството.
Пришпори Плюй в галоп и препусна, вдигайки след себе си облак от чакъл, въодушевен от окончателността на избора си. „Линеш, ще получа отговори в Линеш.“
— Беше умен план.
Холус Нестер Аруан, губернаторът на Линеш, бе достолепен мъж на около петдесет и носеше на всеки от пръстите си пръстен със скъпоценен камък. Върху месестото му лице бе изписана смесица от страх и гняв. Бяха го открили в малък кабинет встрани от главния коридор на къщата и сега върху китката му имаше синина, получена, когато Френтис бе изтръгнал камата от ръката му. Той не отвърна на думите на Вейлин, само плю върху сложната мозайка на пода, затвори очи и въздъхна тежко. Явно очакваше смъртта си.
— Куражлия е копелето, а? — отбеляза Дентос.
— Да оставите дупка в стената — продължи Вейлин. — Да се престорите, че правите ремонти, докато в същото време подготвяте отзад яма с шипове, в която да паднем. Умно.
— Просто ме убийте и да се свършва — изграчи губернаторът. — Достатъчно съм обезчестен и без да търпя празните ви приказки. — Изсумтя презрително и сбърчи нос. — Да не би миризмата на лайна да е естественият аромат на северняците?
Вейлин погледна оплесканите си дрехи. Френтис и Дентос бяха изцапани по подобен начин и издаваха също толкова ужасна смрад.
— Трябва да обърнете малко внимание на канализацията си — отвърна той. — Беше запушена на няколко места.
Губернаторът изстена тихо и направи гримаса, щом осъзна смисъла на думите му.
— Отточният канал в пристанището.
— Да, лесно достъпен при отлив, след като махнеш решетките. Брат Френтис прекара четири нощи, пълзейки по пясъка при отлив, за да изчегърта хоросана. — Вейлин отиде до прозореца и посочи към кулата над главната порта. Там някой размахваше пламтяща факла в мрака. — Това е сигналът, който потвърждава успеха ни. Стените са в наши ръце и гарнизонът ви е пленен. Градът е наш, милорд.
Губернаторът се вгледа внимателно във Вейлин.
— Висок воин със син плащ — промърмори той и очите му се присвиха. — Черни очи, хитри като на чакал. Убиецът на Надеждата. — На лицето му се изписа дълбока скръб. — Ти обрече всички ни, идвайки тук. Когато императорът узнае, че се намираш зад нашите стени, неговите кохорти ще изпепелят града до основи само за да те погубят.
