— Това няма да стане — увери го Вейлин. — Моят крал ще се ядоса, ако стоя и гледам със скръстени ръце унищожаването на най-новото му владение.
— Твоят крал е луд, а ти си неговото бясно псе.
Френтис се наежи.
— Мери си приказките…
Вейлин вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
— Ако обидите към мен успокояват чувството ти за вина, можеш да ме обиждаш на воля. Но поне ми позволи да изложа нашите условия.
Губернаторът се намръщи озадачено.
— Условия ли? Че какви условия може да има? Вие ни завладяхте.
— Сега ти и твоите съграждани сте поданици на Обединеното кралство, с всички произтичащи от това права и привилегии. Ние не сме тук като поробители или крадци. Този град е процъфтяващо пристанище и крал Янус желае да си остане такова, с колкото се може по-малко сътресения за сегашната му администрация.
— Ако вашият крал очаква да му служа, наистина е луд. Животът ми вече е погубен, императорът ще очаква от мен да го напусна с чест, и то напълно основателно.
— Хаста! — чу се вик от вратата и в стаята се втурна едно момиче. Беше наоколо петнайсет, с бяла памучна рокля. Очите му бяха ококорени от страх и стискаше в ръка малък нож. Френтис пристъпи напред да я пресрещне, но Вейлин му махна да се отдръпне. Момичето дотича при губернатора и размаха ножа срещу Вейлин. В думите ѝ имаше силен акцент и на него му трябваше малко време да ги проумее. — Остави баща ми на мира!
Губернаторът сложи ръце на раменете ѝ и заговори тихо в ухото ѝ. Тя трепереше, очите ѝ бяха налети със сълзи, а ножът потрепваше в ръката ѝ. Вейлин забеляза нежността, с която губернаторът я успокои, взе ѝ ножа и я придърпа към себе си. Тя се свлече в ръцете му просълзена.
— В Унтеш — каза Вейлин — семейството на губернатора е било принудено да се присъедини към него в смъртта. Във вашата земя имате някои странни обичаи.
Губернаторът му хвърли предпазлив, но и възмутен поглед и продължи да прегръща дъщеря си.
— На колко години е? — попита Вейлин. — Единствено дете ли ти е?
Губернаторът не отговори, но притисна момичето още по-силно към себе си.
— Тя няма никакви причини да се страхува от мен или хората ми — каза Вейлин. — Те имат заповеди да избягват кръвопролитието, когато е възможно. Ще бъдат разквартирувани в строго определени граници и няма да патрулират по улиците. Ще платим за всичката храна или стоки, от които се нуждаем. Ако някой от моите хора причини зло на някой от гражданите, ще ми докладвате и ще се погрижа да бъде екзекутиран. Вие ще продължите да управлявате града и да се грижите за нуждите на населението. Съществуващите данъци ще продължат да се събират. Един от моите офицери, брат Кейнис, ще се срещне с вас утре, за да обсъдите подробностите. Споразумяхме ли се, милорд?
Губернаторът погали косата на дъщеря си и кимна отсечено, а очите му се насълзиха от срам. Вейлин му се поклони официално.
— Моля, простете ми за натрапничеството. Скоро ще поговорим пак.
Тъкмо вървяха към вратата, когато кръвната песен го халоса в ума като чук, по-силна и по-ясна, отколкото я бе чувал някога. Усети вкус на метал в устата си, облиза горната си устна и откри, че от носа му шурти кръв. Почувства как изстива и се свлече на колене. Дентос посегна да го хване. Кръвта опръска мозайката. Прясна мокрота по бузите му му подсказа, че ушите му също кървят.
— Братко?! — Гласът на Дентос бе писклив от тревога. Френтис беше на ръба на паниката: изтеглил меча си, се взираше предупредително в губернатора, който гледаше Вейлин със смесица от ужас и объркване.
Всичко пред очите му се люлееше, къщата избледня, обгърнаха го мъгла и сенки. В сумрака се носеше някакъв звук, ритмично звънтене на метал по камък, и той зърна смътния образ на длето, дялкащо мраморен блок. То се движеше непрестанно, все по-бързо и по-бързо, със скорост, непостижима за човешка ръка, и от камъка започна да се оформя човешко лице…
„СТИГА!“
Гласът беше кръвна песен. Той инстинктивно разбра това. Друга кръвна песен. Тонът ѝ бе по-различен от тази на неговата, по-силен и по-овладян. Друг глас, говорещ в съзнанието му. Мраморното лице се разпадна и се разнесе като пясък по вятъра, звукът на длетото секна и не се поднови.
„Твоята песен е необучена — каза гласът. — Прави те уязвим. Трябва да си предпазлив. Не всеки Певец е приятел.“
Вейлин се опита да отговори, но думите го задавиха. „Песента — осъзна той. — Той може да чуе само песента.“ Помъчи се да призове музиката, да изпее отговора си, но успя да произведе само тънки тревожни трели.
„Не се страхувай от мен — каза гласът. — Намери ме, когато се възстановиш от това. Имам нещо за теб.“
Вейлин събра цялата останала му сила и оформи песента в една дума.
„Къде?“
Образът на длетото и камъка се върна, само че този път мраморният блок беше цял, съдържащото се в него лице още бе скрито, а длетото лежеше отгоре в очакване.
„Знаеш къде.“
Събуди се от миризма, по-гадна дори от тази на линешката канализация. Нещо мокро и грапаво лижеше лицето му и той усети върху гърдите си смазваща тежест.
