— Значи не си от Кралството? — Вейлин беше объркан. Акцентът на мъжа беше странен, гласните дразнеха слуха, но определено беше азраелец.
— О, роден съм тук. Има едно селце, на няколко мили южно от Варинсхолд. Толкова е малко, че даже си няма име. Оттам съм.
— А защо го напусна? Защо си обикалял толкова?
Мъжът сви рамене.
— Имах много време и нищо за правене.
— А защо беше толкова ядосан?
Ерлин го изгледа остро.
— Какво?
— Чух те. Чух глас по вятъра и мислех, че е някой от Покойните. Но гласът беше много разгневен. Така ви открих.
Лицето на Ерлин придоби дълбоко, почти плашещо, тъжно изражение. Тъгата му бе толкова силна, че Вейлин отново се зачуди дали мъжът не е побъркан.
— Когато човек е изправен пред сигурна смърт, наговаря много глупости. Когато станеш пълноправен брат, ще видиш, че умиращите дърдорят абсолютни безсмислици.
Момичето се подаде от заслона и примигна срещу слънцето. Раменете му бяха увити с шал. Вейлин я видя за пръв път ясно и му беше трудно да откъсне очи. Лицето ѝ беше бледо и безупречно, къдриците — кестеняви. Беше по-голяма от него с няколко години и малко по-висока. Вейлин осъзна, че не е виждал момиче от много време, и изпита неудобство.
— Добро утро, Села — каза Ерлин. — В раницата ми има още питки, ако си гладна.
Тя се усмихна сдържано и хвърли притеснен поглед към Вейлин.
— Това е Вейлин Ал Сорна — обясни Ерлин. — Послушник от Шестия орден. Дължим му благодарност.
Момичето се постара да го прикрие, но Вейлин усети как се напряга при споменаването на Ордена. Тя се обърна към него и ръцете и се задвижиха в серия сложни и плавни движения, придружени с куха усмивка. „Няма е!“
— Казва, че сме късметлии да открием такъв храбрец в пущинака — каза Ерлин.
Всъщност думите ѝ бяха: „Кажи, че му благодаря, и да се махаме.“ Вейлин обаче реши да не разкрива познанията си в езика на жестовете и каза:
— Няма защо.
Момичето кимна и отиде до раниците.
Вейлин започна да се храни: късаше месото с мръсни пръсти, без да му пука, че инструктор Хутрил би се отвратил от подобно нещо. Ерлин и Села продължиха да общуват с жестове, докато той ядеше. Движенията им бяха отработени и плавни и засрамваха тромавите му опити да подражава на инструктор Сментил. Въпреки това ясно различаваше нейните нервни знаци и по-сдържаните и успокояващи жестове на Ерлин.
„Знае ли кои сме?“ — попита момичето.
„Не. Той е хлапе. Умно и храбро, но все още дете. Обучават се за войници. Орденът не им обяснява нищо за другите религии.“
Тя хвърли кратък поглед към Вейлин. Той ѝ се усмихна и облиза мазнината от пръстите си.
„Ще ни убие ли, ако разбере?“ — попита тя.
„Не забравяй, че ни спаси.“ Ерлин направи пауза. Вейлин имаше впечатлението, че мъжът се старае да не поглежда към него. „Освен това е различен. Другите братя от Шестия орден не са като него.“
„Как различен?“
„В него има нещо повече, повече чувствителност. Не го ли усещаш?“
Тя поклати глава.
„Усещам само опасност. Само това, през последните дни.“ Направи пауза и гладкото ѝ чело се намръщи. „Носи фамилията на Военачалника.“
„Да. Мисля, че е синът му. Чух, че го е поверил на Ордена след смъртта на съпругата си.“
Движенията ѝ станаха още по-трескави и настоятелни.
„Трябва да тръгваме. Веднага.“
„Успокой се, или ще събудиш подозрение.“
Вейлин стана и тръгна към потока, за да измие мазнината от пръстите си. „Бягат. Но от какво? И какво значи това за другите религии?“ Отново му се прииска някой от учителите да е наблизо за съвет. Солис и Хутрил щяха да знаят какво да правят. Зачуди се дали трябва да задържи двамата по някакъв начин. Да ги надвие и да ги върже? Едва ли щеше да успее. Момичето не бе проблем, но Ерлин си беше истински здрав мъж. Освен това подозираше, че умее да се бие, дори да не беше професионален воин. Оставаше му само да продължи да следи разговора, за да научи повече.
Сякаш късметът обърна вятъра и донесе слабата, но непогрешима миризма на конска пот. „Трябва да са близо, щом ги подушвам. Повече от един. Идват от юг.“
Изкачи се по брега на дерето и огледа южните хълмове. На югоизток се виждаше група ездачи. Бяха на около половин миля. Петима или шестима, плюс три ловни кучета. Бяха спрели и не се виждаше какво правят, но беше лесно да се предположи, че изчакват кучетата да уловят следа.
Смъкна се бавно към лагера и видя, че момичето намусено ровичка в огъня с пръчка, а Ерлин пристяга една от презрамките на раницата си.
— Скоро ще тръгваме — каза Ерлин. — Причинихме ти достатъчно неприятности.
— На север ли? — попита Вейлин.
— Да. Към ренфаелското крайбрежие. Села има роднини там.
— Ти не си ли ѝ роднина?
— Просто приятел и спътник.
Вейлин отиде до заслона и взе лъка си. Усети нарастващото напрежение у момичето, докато опъваше тетивата и мяташе колчана на рамо.
— Ще ходя на лов.
— Разбира се. Да можехме да ти оставим от нашата храна.
— Не е позволено да приемам помощ по време на изпитанието. А и съм сигурен, че не разполагате с излишна храна.
Момичето размърда ръце раздразнено: „Така е.“
