Кучетата се появиха по-бързо от очакваното. Три. Изскочиха от храсталака на двайсетина крачки от него, ръмжаха, оголили жълтите си зъби. Пръскаха сняг, докато тичаха към него. Вейлин за миг се стресна: породата му беше неизвестна. Бяха по-едри, по-бързи и по-мускулести от всички кучета, които бе виждал. Дори ренфаелските хрътки, които отглеждаше Орденът, изглеждаха като домашни любимци в сравнение с тези. Най-лоши бяха очите им. Искрящо жълти и пълни с омраза, те сякаш светеха, а от устите на кучетата летеше слюнка.
Стрелата му уцели първото в гърлото, завъртя го в снега и то нададе изненадано жалостиво скимтене. Вейлин посегна отново към колчана, но следващото куче му налетя преди да успее да измъкне стрелата — скочи, протегнало ноктести лапи към гърдите му, главата му бе извита под ъгъл, за да захапе гърлото. Вейлин се претърколи, пусна лъка, извади ножа с дясната си ръка и го заби нагоре, докато падаше. Устремът на кучето помогна на ножа да мине през ребра и сухожилия и да попадне в сърцето. От устата на животното рукна гъста черна кръв. Вейлин потисна гаденето и избута потръпващото тяло настрани с крак. След това се претърколи и вдигна ножа към третото куче, готов за нападението му.
Нападение обаче не последва.
Кучето клекна, присви уши и наведе глава към земята, избягваше погледа му. Изскимтя и надигна мускулестото си тяло, приближи се малко, след което отново клекна. Погледна го боязливо, но и с някак странно, очаквателно изражение.
— Дано да си богат, момче — чу се груб ядосан глас. — Дължиш ми за три кучета.
Вейлин се завъртя с готов нож и видя парцалив як мъж да излиза от храстите. Беше задъхан от тичането след животните. На гърба му висеше азраелски меч. Мръсното му наметало беше тъмносиньо.
— Две — отвърна Вейлин.
Мъжът се намръщи, изплю се на земята и извади меча си с тренирана лекота.
— Това са волариански робски хрътки, малко лайно такова. Третото вече не става за нищо. — Пристъпи към Вейлин. Краката му се мърдаха по снега с позната танцова стъпка, върхът на меча сочеше надолу, а ръката бе леко изнесена встрани.
Кучето изръмжа ниско, но заплашително. Вейлин хвърли поглед към него — очакваше, че ще го нападне. Но жълтите, изпълнени с омраза очи се бяха втренчили в мъжа с меча и кучето беше оголило зъби.
— Видя ли? — извика мъжът. — Видя ли какво направи? Четири години обучение на тези гадни псета изтекоха в кенефа.
Вейлин се усети чак сега, — а би трябвало да го направи от пръв поглед. Вдигна лявата си ръка, за да покаже, че е празна, и бавно извади амулета изпод ризата си, така че мъжът да го види.
— Извинявам се, братко.
На лицето на човека се появи мигновено объркване. Вейлин осъзна, че не е разколебан от медальона, а обмисля дали би било позволено да го убие, въпреки че е от Ордена. В крайна сметка се оказа, че решението не е негово.
— Прибери меча, Макрил — нареди един спокоен глас. Вейлин се обърна и видя приближаващия се ездач, мъж с остри черти. Непознатият му кимна официално и смуши коня си по-близо. Животното беше сиво и дългокрако, азраелска ловна порода, известна повече с издръжливостта, отколкото с бързината си.
Мъжът спря на няколко крачки от двамата и погледна Вейлин с изражение, което можеше да мине за добронамерено. Вейлин забеляза цвета на наметалото му. Черен. Четвъртият орден.
— Добър ти ден, малки братко — поздрави ги мъжът с острите черти.
Вейлин кимна и прибра ножа.
— И на теб, учителю.
— Учител? — Човекът се усмихна. — Едва ли. — Погледна кучето, което ръмжеше срещу него. — Боя се, че ще ти оставим нежелан другар, малки братко.
— Другар ли?
— Воларианските робски хрътки са необикновена порода. Невероятно диви, но си имат строг йерархичен код. Ти си убил водача на глутницата и този, който е щял да го наследи. Сега кучето те вижда като водач на глутница. Твърде младо е, за да те предизвика на двубой, и ще ти предложи непоклатима вярност. Засега.
Вейлин погледна кучето и видя озъбена олигавена грамада от мускули и зъби с множество белези по муцуната.
— Не го искам.
— Вече е твърде късно, малък негоднико — промърмори намиращият се зад него Макрил.
— Макрил, стига си се вкисвал — смъмри го мъжът с острото лице. — Загуби кучетата, но ще намерим нови. — Наведе се и подаде ръка на Вейлин. — Тендрис Ал Форне, брат от Четвъртия орден и служител на Съвета за еретични прегрешения.
— Вейлин Ал Сорна. — Момчето стисна подадената му ръка. — Послушник в Шестия орден.
— Да, разбира се. — Тендрис се изправи в седлото. — Изпитанието на пустошта, нали?
— Да, братко.
— Определено не завиждам за изпитанията във вашия орден. — Тендрис се усмихна съчувствено, след което се обърна към Макрил. — Братко, помниш ли своите изпитания?
— Само в кошмарите си. — Макрил обикаляше поляната и оглеждаше земята, като понякога се навеждаше ниско. Инструктор Хутрил действаше по подобен начин, но с доста повече грация. Хутрил излъчваше успокояваща аура, докато търсеше следи. Макрил беше пълна негова противоположност — раздразнен и неспокоен.
