— Ами… май е време да тръгваме. — Ерлин му подаде ръка. — Отново ти благодаря, млади сър. Рядко се срещат толкова щедри души. Повярвай ми, знам…
Вейлин раздвижи ръце. Жестовете му бяха тромави в сравнение с техните, но значението бе достатъчно ясно: „Ездачи от юг. С кучета. Защо?“
Села вдигна ръка пред устата си, бледото ѝ лице бе станало съвсем бяло от страх. Ерлин посегна към ножа на колана си.
— Недей — каза му Вейлин. — Просто ми кажи защо бягате. И кой ви гони.
Ерлин и момичето размениха трескави погледи. Ръцете на Села потрепнаха, докато се бореше с импулса да комуникира. Ерлин стисна ръката ѝ. Вейлин не беше сигурен дали иска да я успокои, или да ѝ попречи да говори.
— Значи ви учат на езика на знаците — каза мъжът.
— Учат ни на много неща.
— Какво са ти казали за Отричащите?
Вейлин се намръщи и си спомни едно от редките обяснения на баща си. Отнасяше се за първия път, когато бе видял градската порта и гниещите тела в клетките по стените.
— Отричащите са богохулни еретици. Тези, които отричат истините на Вярата.
— Знаеш ли какво се случва с тях, Вейлин?
— Убиват ги и ги окачват в клетки по градските стени.
— Затварят ги в клетките живи и ги оставят да умрат от глад. Режат им езиците, за да не смущават с писъци минувачите. И това само защото изповядват различна вяра.
— Няма друга Вяра.
— Напротив, Вейлин. — Тонът на Ерлин беше разпален и нетърпящ възражения. — Казах ти, че съм пътувал по целия свят. Има безброй вероизповедания и безброй божества. Има повече начини за почитане на божествеността, отколкото са звездите в небето.
Вейлин поклати глава: нямаше смисъл да спори.
— Такива ли сте вие? Отричащи?
— Не. Аз изповядвам същата вяра като теб. — Мъжът се засмя горчиво. — Нямам голям избор. Но Села крачи по друг път. Нейните вярвания са различни, но не по-малко истински от нашите. Но ако бъде заловена от мъжете, които ни преследват, ще я измъчват и ще я убият. Мислиш ли, че това е правилно? Смяташ ли, че всички Отричащи заслужават такава съдба?
Вейлин погледна Села. Лицето ѝ беше бяло от страх, устните ѝ трепереха, но очите ѝ бяха незасегнати от ужаса. Взираха се в неговите, без да мигат, магнетични и питащи, напомняха му за очите на инструктор Солис по време на първата тренировка с мечове.
— Не можеш да ме подлъжеш — каза ѝ той.
Тя си пое дълбок дъх, измъкна ръката си от Ерлин и направи няколко жеста: „Не се опитвам да те подлъжа. Търся нещо.“
— Какво?
„Нещо, което преди не виждах.“ Обърна се към Ерлин. „Ще ни помогне.“
Вейлин отвори уста да възрази, но думите замръзнаха на устните му. Беше права: наистина щеше да им помогне. Решението изобщо не беше сложно. Знаеше, че е правилно. Щеше да им помогне, защото Ерлин беше честен и храбър, а Села беше хубава и бе видяла нещо в него. Щеше да им помогне, защото знаеше, че те не заслужават да умрат.
Отиде до заслона и извади корена ялин.
— Ето. — Подхвърли го на Ерлин. — Разрежи го на две и натъркайте ръцете и краката си. Чия миризма следват?
Ерлин подуши колебливо корена.
— Какво е това?
— Ще прикрие миризмата ви. Кого от двама ви следват?
Села се тупна по гърдите. Вейлин погледна копринения шал, който беше увит около врата ѝ, посочи го и направи жест да му го даде.
„Майка ми“ — запротестира момичето.
— Тя ще е щастлива да спаси живота ти.
Момичето се поколеба за миг, след което му подаде шала. Вейлин го върза около китката си.
— Това е отвратително — оплака се Ерлин и направи гримаса, докато натриваше противно миришещия сок по ботушите си.
— И кучетата мислят така — отвърна Вейлин.
След като се погрижиха за обувките и ръцете на Села, Вейлин ги поведе към най-гъстата част на гората. Там, на няколкостотин крачки от лагера, имаше изровена в брега дупка, достатъчно голяма да скрие двама души, но не и от опитен преследвач. Вейлин се надяваше, че тези, които ги гонят, няма да стигнат дотук. След като ги настани в скривалището, той взе парчетата от корена и натърка останалия сок по дърветата и камъните наоколо.
— Стойте тук и пазете тишина. Дори да чуете кучетата да се укротяват, не бягайте. Ако не се върна до час, тръгнете на юг, вървете два дни и после продължете на запад. След това хванете крайбрежният път на север и стойте настрана от градовете.
Понечи да тръгне, но Села се пресегна и ръката ѝ се озова близо до неговата. Сякаш внимаваше да не го докосне. Очите ѝ отново срещнаха неговите, този път без въпрос — просто искряха от благодарност.
Той се усмихна и хукна с всички сили към ловците. Рядката гора се разми край очите му. Изтормозеното му от глад тяло протестираше от усилието. Вейлин обаче преглътна болките и продължи да тича, а шалът на китката му се вееше.
Минаха пет дълги минути, преди да чуе кучетата. Далечното скимтене премина в остър заплашителен лай — бяха го надушили. Вейлин си хареса добра позиция на една паднала бреза, смъкна шала от китката си, уви го около врата си и вдигна яката, за да не се вижда. След това извади стрела и зачака. Дъхът му излизаше на пара.
