Тропот на подкови оповести пристигането на още трима братя от Четвъртия орден, всички на азраелски жребци като Тендрис. Имаха коравия вид на мъже, прекарали по-голяма част от живота си в преследване. Поздравиха Вейлин със сдържани кимвания, щом им бе представен, и се пръснаха да огледат околността.
— Може би са минали оттук — каза Тендрис. — Кучетата сигурно са надушили нещо повече от потенциална вечеря в лицето на нашия млад брат.
— Може ли да попитам какво търсите, братко? — попита Вейлин.
— Прокобата на нашето кралство и нашата вяра — отвърна малко тъжно Тендрис. — Неверниците. Това е задачата, поверена на мен и братята ми. Преследваме тези, които отричат Вярата. Може да си изненадан, че има такива хора, но е истина.
— Тук няма нищо — обади се Макрил. — Никакви следи и нищо, което кучетата да са подушили. — Обърна се към Вейлин. — Освен теб, братко.
Момчето се намръщи.
— Защо ще ме гонят кучетата ви?
— Срещал ли си някой по време на изпитанието? — попита Тендрис. — По-точно мъж и момиче?
— Ерлин и Села?
Макрил и Тендрис се спогледаха.
— Кога? — настоя Макрил.
— Онзиден вечерта. — Вейлин беше горд от лекотата, с която излъга. Ставаше все по-добър. — Валеше и имаха нужда от подслон. Прибрах ги при мен. — Погледна Тендрис. — Грешно ли съм постъпил, братко?
— Щедростта и милосърдието никога не може да са грешни — усмихна се Тендрис и Вейлин се притесни от факта, че усмивката му изглеждаше искрена. — Още ли са в твоя лагер?
— Не, тръгнаха си на следващата сутрин. Говорихме малко. Всъщност момичето не каза нищо.
Макрил се засмя без капка веселие.
— Защото е няма, момче.
— Даде ми това. — Вейлин показа копринения шал на Села под яката си. — От благодарност, каза мъжът. Обаче изобщо не топли. Ако преследвате тях, може би кучетата са надушили шала.
Макрил се наведе и подуши с разширени ноздри, без да откъсва очи от Вейлин. „Не вярва на нито една дума.“
— Мъжът каза ли къде отиват? — попита Тендрис.
— На север, към Ренфаел. Каза, че момичето имало роднини там.
— Излъгал е — каза Макрил. — Тя няма роднини никъде. — Ръмженето на кучето се засили. Макрил бавно отстъпи и Вейлин се зачуди що за куче може да предизвика страх у собствения си господар.
— Вейлин, това е много важно. — Тендрис се наведе от седлото и го изгледа внимателно. — Момичето докосна ли те?
— Да ме докосне ли, братко?
— Да, дори съвсем леко?
Вейлин си спомни колебанието на Села и осъзна, че не го бе докоснала в нито един миг. Макар че дълбокият поглед, когато бе открила нещо в него, му се бе сторил като докосване отвътре.
— Не. Не ме е докосвала.
Тендрис се намести на седлото и кимна доволно.
— Наистина си имал късмет.
— Късмет?
— Момичето е отричаща вещица, хлапе — обясни Макрил. Беше се подпрял на падналата бреза и дъвчеше захарна тръстика, появила се отнякъде в ръката му. — Може да поквари сърцето ти с докосването на скверната си ръка.
— Това, което иска да каже нашият брат — обясни Тендрис, — е, че момичето има способност от Мрачното. Ереста на неверниците понякога се проявява по странни начини.
— Има способност? Какво значи това?
— По-добре да не те товарим с подробностите. Казваш, че са тръгнали вчера сутринта?
— Да, братко. — Вейлин внимаваше да не гледа Макрил, защото знаеше, че той го наблюдава с напрегнато подозрение.
— Тръгнаха на север.
— Аха. — Тендрис се обърна към Макрил. — Може ли да ги проследим без кучета?
Макрил сви рамене.
— Може би. Няма да е лесно след снощната буря. — Отхапа отново от тръстиката и хвърли остатъка. — Ще огледам на север от хълмовете. Вие проверете на запад и на изток. Може да са опитали да заобиколят, за да ни заблудят. — Хвърли последен враждебен поглед към Вейлин и изчезна на бегом сред дърветата.
— Време е да тръгвам, братко — каза Тендрис. — Сигурен съм, че ще те видя отново, когато преминеш всички изпитания. Кой знае, може в отряда ми да има място за млад брат със смело сърце и остър поглед.
Вейлин погледна телата на двете кучета. Кървави струи бяха опетнили снега под тях. „Щяха да ме убият. Затова ги развъждат. Не за следене. Ако бяха открили Ерлин и Села…“
— Кой знае по какви пътища ще ни поведе Вярата, братко. — Нямаше кураж да докара нещо повече от неутрален тон.
— Така е — съгласи се Тендрис. — Късметът да е с теб.
Вейлин беше толкова изненадан, че планът му е проработил, че остави Тендрис почти да се скрие, преди да се сети за най-важния въпрос.
— Братко! Какво да правя с кучето!
Тендрис погледна през рамо, преди да пришпори коня си.
— Ако си умен, го убий, ако си храбър, го запази. — Засмя се, а конят му препусна в галоп: вдигаше облаци сняг, който заблещука на зимното слънце.
Вейлин погледна кучето. То го наблюдаваше с обожание, дългият му розов език висеше от олигавената муцуна. Той отново забеляза множеството белези. Животното беше младо, но очевидно бе имало тежък живот.
— Белег. Ще те кръстя Белег.
