— Трябвало е да се гордее с теб. Такъв нож, изкован от сина му. Защо се е уплашил?
— Баща ми беше виждал много неща през живота си. Пътувал е със свитата на лорда, служил е на търговски кораб в източните морета, но не беше виждал нож, изкован в незапалена пещ.
Объркването на Вейлин се засили.
— Тогава как…?
Нещо в изражението на Баркус го накара да спре.
— Нилсаелците са добри хора — продължи момчето. — Сърдечни, мили, гостоприемни. Но повече от всичко се боят от Мрачното. В село имаше възрастна жена, която можеше да лекува с докосване. Поне така разправяха. Уважаваха я за това, но винаги се бояха от нея. Когато се появи Червената ръка, тя не можа да я спре. Умряха десетки хора, всяко семейство загуби по някого, но тя не се зарази. Затвориха я в къщата ѝ и я запалиха. Руините още стоят. Никой не се осмелява да построи нова къща.
— Как направи ножа, Баркус?
— И досега не съм сигурен. Помня как оформях метала на наковалнята с чук. Помня поставянето на дръжката. Но убий ме, не помня да съм палил пещта. Когато заработих, сякаш се изгубих, сякаш бях инструмент, като чука… Сякаш нещо работеше чрез мен. — Той поклати глава, явно разстроен от спомена. — След това баща ми не ме пускаше в ковачницата. Отведе ме при стария Калус, който развъждаше коне. Обясни, че е пробвал, но от мен нямало да стане ковач. Плати му по пет медника на месец, за да ме учи на занаят.
— Опитвал се е да те предпази — каза Вейлин.
— Знам. Но като малък не мислех така. Усещах, че се плаши и се притеснява, че ще го посрамя по някакъв начин. Дори мислех, че може да завижда. Затова реших да му покажа какво мога в действителност. Изчаках го да замине със стоката на летния панаир и се промъкнах в ковачницата. Нямаше с какво да работя освен няколко стари подкови и пирони. Беше взел повечето стока, за да я продаде на панаира. Събрах останалото и направих… нещо специално.
— Какво? — Вейлин си представяше величествени мечове и бляскави брадви.
— Слънчев часовник.
— Какво? — намръщи се Вейлин.
— Нещо като ветропоказател, но не сочи посоката на вятъра, а към слънцето. Винаги знае кое време на деня е, дори небето да е облачно. Когато залезе, се насочва надолу и го проследява по земята. Направих го красив, с излизащи пламъци и всичко останало.
Вейлин само можеше да гадае за стойността на подобен предмет и какви емоции би предизвикал в село, което се ужасява от Мрачното.
— Какво стана с него?
— Не знам. Предполагам, че баща ми го е претопил. Когато се върна от панаира, му показах какво съм направил. Бях страшно доволен и горд. Той ми каза да си събирам вещите. Майка ми беше на гости при сестра си и не се наложи да ѝ обяснява. Вярата знае какво ѝ е казал, когато се е прибрала и е видяла, че ме няма. Пътувахме три дни, после хванахме кораб до Варинсхолд и дойдохме тук. Той поговори известно време с аспекта и ме остави пред портите. Каза, че ако разкажа на някой какво съм направил, със сигурност ще ме убият. Че тук ще съм в безопасност. — Засмя се криво. — Трудно е да се повярва, но явно мислеше, че ми прави услуга. Понякога си мисля, че е сбъркал пътя към цитаделата на Петия орден.
Вейлин прогони спомена за отдалечаващите се копита и се сети за историята на Села.
— Бил е прав, Баркус. Не трябва да казваш на никого. Вероятно не трябваше да казваш и на мен.
— Защо, ще ме убиеш ли?
Вейлин се усмихна мрачно.
— Е, не днес.
Двамата останаха на стената в приятелско мълчание; наблюдаваха как баржата изчезва зад завоя на реката.
— Според мен той знае — обади се Баркус. — Инструктор Джестин. Мисля, че усеща на какво съм способен.
— Как би могъл да знае такова нещо?
— Защото аз усещам същото у него.
На следващия ден тренираха за пръв път с новите мечове. На Вейлин му се стори, че половината урок премина в обяснения как да носят мечовете на гърба си, за да могат да се вадят с посягане през рамо.
— По-стегнато, Ниса. — Солис затегна колана на Кейнис, което предизвика болезнено пъшкане. — Ако се разхлаби по време на битка, си загубен. Не можеш да убиеш врага, ако се спъваш в собствения си колан.
Прекараха час в учене как да вадят мечовете с единично бързо движение. Не беше така лесно, както го правеше Солис. Кожената закопчалка трябваше да се откачи с палец и острието да се извади, без да се заплете и да пореже собственика. Първите им опити бяха толкова непохватни, че инструкторът ги накара да направят две обиколки на полето с пълна скорост. Не бяха свикнали с тежестта на оръжията и подтичваха тромаво.
— По-бързо, Сорна! — Солис замахна към него при едно спъване. — И ти, Сендал, вдигай краката.
След това им нареди да пробват отново.
— Направете го както трябва. Колкото по-бързо извадите меча и сте готови да го ползвате, толкова по-малък е шансът някое копеле да ви разпори червата.
