Последваха още обиколки и налагане преди Солис да се задоволи с относителния им прогрес. По някаква причина Вейлин и Норта обираха повечето от злобата днес, пръчката ги застигаше по-често от останалите. Вейлин реши, че е наказание за някаква забравена беля. Солис беше такъв понякога — спомняше си провинения от предишни седмици и месеци.
След края на урока инструкторът ги строи, за да направи съобщение.
— Утре, малки негодници, ще ви пуснат на летния панаир. Момчетата от града може да ви предизвикат на бой, за да се докажат. Гледайте да не убиете някой. Местните момичета може да ви видят като друг тип предизвикателство. Избягвайте ги. Сендал, Сорна, вие оставате тук. Ще ви науча да не се скатавате.
Вейлин беше смазан от разочарование от тази несправедливост и само зяпна смаяно. Норта, от друга страна, бе напълно способен да изрази чувствата си.
— Сигурно се шегувате! — извика той. — Останалите са също толкова назад. Защо ние да оставаме?
По-късно седеше на леглото и разтриваше насинената си челюст, а гневът му продължаваше да кипи.
— Тоя мръсник винаги ме е мразил повече от вас.
— Той мрази всички — отвърна Баркус. — Двамата с Вейлин просто не извадихте късмет.
— Не, това е защото баща ми е първи министър. Сигурен съм.
— Щом старецът ти е такава клечка, що не те измъкна от Ордена? — попита Дентос. — Знаем, че мразиш това място.
— Откъде да знам?! — избухна Норта. — Не съм го карал да ме праща в тази дупка. Не съм искал да мръзна, животът ми да виси на косъм хиляда пъти, да ме бият всеки ден и да живея в мизерията със селяци… — Млъкна и зарови глава във възглавницата си. — Мислех, че ще ме оставят да се махна след Изпитанието на познанието. — Продължи да говори, по-скоро на себе си, гласът му бе приглушен. — Като надникнат в сърцето ми. Но проклетата жена заяви, че съм там, където съм нужен на Вярата. Дори започнах да лъжа за всичко, но не ме пуснаха. Оная свиня Хендрил каза, че Орденът щял да спечели от някой с моето потекло.
Замълча. Продължаваше да крие лицето си. Баркус понечи да го потупа по рамото, но Вейлин го спря с поклащане на глава. Извади малкото дъбово ковчеже изпод леглото си. Най-ценното му притежание след шала на Села. Беше го отмъкнал от една търговска каруца, спряла близо до портите. Отвори го и извади кожената кесия с всички монети, които бе спечелил, намерил и отмъкнал през годините. След това я подхвърли на Кейнис.
— Донеси някакви сладки. И нови ботуши от мека кожа, ако намериш такива, които да ми станат.
На сутринта се стелеше гъста мъгла, чакаща лятното слънце да я прогони. Вейлин и Норта седяха намусени по време на закуската, а останалите се стараеха да не изглеждат твърде нетърпеливи да тръгнат.
— Дали ще има мечки? — попита Дентос с надежда.
— Сигурно — отвърна Кейнис. — Винаги има мечки на летния панаир. Пияниците се борят с тях за пари. Има и много други неща. Веднъж като ходих, имаше магьосник от Алпиранската империя — свиреше на флейта и караше една змия да танцува.
Преди баща му да го доведе в Ордена Вейлин посещаваше панаира всяка година с родителите си и пазеше ярки спомени за танцьори, акробати, продавачи, жонгльори и хиляди други чудеса, плюс хаоса от миризми и шумове. Досега не бе осъзнавал колко силно иска да го види отново, да докосне нещо от детството си и да види дали е запазило вихрушката от веселие и шарения, която помнеше.
— Кралят ще е там — каза той на Кейнис, като си спомни гледката на кралския павилион, откъдето Янус и семейството му гледаха състезанията. Имаше конни надбягвания, борби, бокс, стрелба, а победителите получаваха червена панделка лично от краля. Едно време това му се струваше скромна награда, но хората изглеждаха много щастливи.
— Може да се доближиш достатъчно, че да те използва за изтривалка — каза Норта. — Ще ти хареса, нали?
Кейнис не се засегна.
— Не съм виновен аз, че не те пускат, братко — отвърна той кротко.
Норта беше готов да отправи нова обида, но само избута чинията си и стана от масата. На лицето му бе застинала гневна маска.
— Наистина не го приема добре — отбеляза Баркус.
След закуската Вейлин ги изпрати до портата, благодарен, че се стараят да изглеждат умърлушени.
— Аз… — започна Кейнис. — Ако искаш, ще остана.
Вейлин беше трогнат от предложението му, защото знаеше колко силно е желанието на приятеля му да види краля.
— Ако не отидеш, кой ще ми купи ботуши? — Стисна ръцете им и им помаха, когато излязоха през портата.
Отиде да види Белег и с изненада установи, че кучето си е намерило приятел — азраелска вълчарка, висока почти колкото него, но не толкова мускулеста.
— Намъкна се в клетката му преди няколко нощи — обясни инструктор Джеклин. — Вярата знае как. Изненадах се, че не я уби веднага. Явно иска компания. Реших да я оставя и след няколко месеца може да си имаме кученца.
Белег беше обичайно радостен от появата на Вейлин, а кучката по-предпазлива, но скоро се отпусна. Младежът им подхвърляше парчета месо; забеляза, че първо се храни Белег и чак тогава женската.
— Бои се от него — отбеляза той.
