— И с право — отвърна весело инструктор Джеклин. — Но няма да се махне. Кучките са така понякога. Избират мъжки и няма да го оставят, независимо какво прави. Типични жени, а? — И се засмя. Вейлин нямаше представа за какво говори, но се засмя от учтивост.
— Няма ли да ходиш на панаира? — Джеклин се премести, за да нахрани трите нилсаелски териера, които държеше в другия край на кучкарника. Бяха измамно красиви животни, с къси остри муцуни и големи кафяви очи, но хапеха злобно всяка ръка, която им попаднеше. Инструктор Джеклин ги държеше за лов на зайци, за което бе създадена породата им.
— Инструктор Солис реши, че не се старая в тренировките с меч — обясни Вейлин.
Джеклин цъкна неодобрително с език.
— Няма да станеш брат, ако не се стараеш достатъчно. По мое време щяха да те нашибат с камшик за подобно нещо. Десет удара за първо провинение и по още десет за всяко следващо. Губехме по десетина братя годишно заради камшиците. — Въздишката му беше натежала от носталгия. — Жалко, че ще изпуснеш панаира. Има много добри кучета за продажба. Аз тръгвам, щом приключа тук. Ще е страшно претъпкано заради екзекуцията. Хайде, малки чудовища. — Той подхвърли още месо в клетката, предизвиквайки експлозия от лай и скимтене, щом кучетата се сборичкаха за парчетата. Инструктор Джеклин се подсмихна на гледката.
— Каква екзекуция, учителю? — попита Вейлин.
— Кое? А, кралят ще беси първия министър. Измяна, корупция, обичайните неща. Затова ще има тълпа. Всички го мразят това копеле. Заради данъците.
Устата на Вейлин пресъхна, сърцето му се сви. „Бащата на Норта. Ще убият бащата на Норта. Затова Солис ни задържа. Накара ме да остана, за да не изглежда съвсем подозрително… За да съм тук, когато пристигнат новините.“ Погледна Джеклин по-внимателно и попита:
— Инструктор Солис идвал ли е тук сутринта?
Джеклин не погледна към него и продължи да се усмихва на кучетата.
— Инструктор Солис е много умен. Трябва да го цените повече.
— Аз ли трябва да му кажа? — изръмжа Вейлин.
Джеклин не отвърна, а размаха парче шунка, радваше се на подскачащите псета.
— Ъ-ъ… — Вейлин се запъна и отстъпи към вратата. — Ако позволиш, учителю.
Джеклин махна с ръка, без да се обръща, и се засмя с любов на боричкащите се териери.
— Малки чудовища.
Вейлин излезе на двора. Имаше чувството, че тежката отговорност ще го смачка на плочите. Внезапно изпита омраза към Солис и аспекта. „Водачество? Задръжте си го.“
Но се появи и нова мисъл, нарастващо подозрение, докато се изкачваше колебливо към кулата, плаващ образ на изражението на Норта, когато бе излязъл от столовата. Вейлин бе видял само гняв, но сега разбираше, че има още нещо — решителност, упорство…
Спря и осъзна всичко. „О, в името на Вярата, не!“
Изтича по стъпалата и нахлу в стаята с панически вик.
— Норта!
Празно. „Може да е в конюшнята. Той обича конете…“
И тогава видя отворения прозорец и липсващите чаршафи и одеяла. Наведе се и видя импровизираното въже, което се спускаше двайсетина стъпки надолу и оставяше още петнайсет до покрива на караулката на северната порта и още десет до земята. За Норта, както и за всеки от тях, скокът не беше предизвикателство. Сутрешната мъгла щеше да го скрие от братята на стената, които и без това мечтаеха за закуска.
Вейлин се замисли дали да не потърси инструктор Солис и аспекта, но се отказа. Наказанието за Норта щеше да е сурово, а той вече имаше поне половин час преднина. Освен това не знаеше дали Солис и аспектът са тук, или са заминали на панаира. Освен това имаше друга възможност, която отекваше в главата му ужасяващо ясно. „Ами ако стигне първи? Ако види?“
Взе манерка и няколко ножа и нагласи меча на гърба си. Отиде до прозореца, хвана импровизираното въже и започна да се спуска. Слизането беше очаквано лесно и след миг беше на земята. Мъглата бе почти изчезнала и за да не го видят, той изчака постовият, момче на около седемнайсет, да се отдалечи, преди да хукне към гората. Разстоянието изглеждаше малко — едва двеста-триста крачки, но му се струваше като миля, докато очакваше всеки момент да прозвучи тревога и да забръмчат стрели. Малко братя щяха да пропуснат изстрел от такова разстояние. Изпита облекчение, когато се озова под сянката на дърветата, и намали скоростта. Не можеше обаче да си позволи да губи време. Продължи през гората около половин миля, след което свърна към пътя.
Беше по-натоварен от всякога. Фермерски каруци, пълни с продукция, семейства, идващи на панаира всяка година, за да се порадват на състезанията и забавленията. Обещаната екзекуция на първия министър със сигурност внасяше допълнителен колорит. Никой от пътниците не изглеждаше тъжен от новината. Навсякъде се виждаха усмихнати лица. Вейлин дори задмина каруца с дървари, ако съдеше по колекцията брадви, които припяваха импровизирана песничка за събитието:
