— Не тичай така, момче! — подвикна един от секачите и вдигна глинена стомна. — Няма да го обесят оня мръсник преди да стигнем. Все някой трябва да насече дърва за огъня.
Останалите се разсмяха.
Вейлин чу глъчката много преди да стигне. Хиляди гласове, слети в едно, от другата страна на хълма. Като малък бе помислил, че е чудовище, и се бе сгушил в майка си. Тогава тя го погали нежно и обърна главата му, когато превалиха хълма. „Виж, Вейлин, виж колко много хора има.“
За детските му очи сякаш всички поданици на Кралството се бяха стекли на полето пред стените на Варинсхолд, за да се насладят на благословията на лятото. Сега, за негово изумление, тълпата беше още по-голяма и се простираше по цялата дължина на западната стена. Над нея се стелеше лека мъгла. Извисяваха се ярки шатри и павилиони. Беше поразително за младеж, изкарал голяма част от последните четири години в крепостта на Ордена.
„Как ще го намеря в тази тълпа?“ А после си помисли: „Не търси него, а бесилките. Той ще е там.“
Влизането в тълпата бе странно преживяване, смес от ободряване и трепет. Вейлин бе погълнат от масата движещи се тела и непознати миризми. Навсякъде щъкаха продавачи, а виковете им едва се чуваха от глъчката. Предлагаха всичко — от карамелизирани меса до грънци. На места имаше скупчвания около актьори, певци, акробати, жонгльори и фокусници, които предизвикваха радостни възгласи или освирквания. Вейлин гледаше да не се разсейва, но спираше на по-зрелищните представления. Имаше страшно мускулест мъж, който издишваше огън, и тъмнокож човек в копринена роба, който вадеше монети от ушите на минувачите. Вейлин се задържаше за няколко секунди, след което се засрамваше и продължаваше. Когато спря пред една разголена акробатка, усети ръка, плъзгаща се по наметалото му. Беше ловка, почти недоловима — и търсеща. Той сграбчи китката с лявата си ръка и препъна човека с левия си крак. Джебчията падна тежко и изстена. Беше момче, малко, кльощаво и парцаливо. Погледна Вейлин, изръмжа и се задърпа в трескав опит да се измъкне.
— Ха, крадец! — засмя се злобно някой от тълпата. — Така му се пада, като пробва да краде от Ордена.
При споменаването на Ордена усилията на момчето се удвоиха и то започна да дращи и да хапе.
— Убий го, братко — каза друг минувач. — Един крадец по-малко.
Вейлин пренебрегна съвета и вдигна джебчията на крака. Не беше трудно — момчето бе кожа и кости.
— Трябва да се упражняваш — каза той.
— Шибай се — наруга го момчето, продължаваше да се дърпа. — Не си истински брат. Ти си един от онези, послушниците. Не си по-добър от мен.
— Проси си боя. — Един мъж излезе от тълпата и замахна към главата на момчето.
— Махни се — предупреди го Вейлин. Човекът беше пълен, брадата му беше подгизнала от ейл и имаше разфокусирания поглед на прясно подпийнал. Той го изгледа преценяващо, след което побърза да се отдалечи. Вейлин беше на четиринайсет, но вече бе по-висок от повечето мъже, а режимът го бе направил строен и мускулест. Огледа останалите хора, които бяха спрели да наблюдават малката драма. Всички се изнесоха скоростно. „Не съм само аз. Страх ги е от Ордена.“
— Пусни ме бе, копеле. — Изражението на момчето бе нещо средно между боязън и гняв. Беше се уморило да се дърпа в хватката на Вейлин, а мърлявото му лице бе сковано от безсилен гняв. — Да знаеш, че имам приятели, с които не искаш да се закачаш…
— И аз имам приятели — каза Вейлин. — Търся един от тях. Къде са бесилките?
Момчето го погледна объркано.
— Какво?
— Бесилките, където ще екзекутират кралския министър. Къде са?
Веждите на момчето се извиха преценяващо.
— Какво даваш?
Вейлин го стисна по-силно.
— Счупена китка.
— Скапано орденско копеле — изруга момчето. — Счупи ми китката, като искаш. Счупи ми проклетата ръка. И без туй няма значение.
Вейлин го погледна в очите. Виждаше страх и гняв, но и още нещо, което го накара да отслаби хватката: непокорство. Момчето имаше достатъчно гордост, за да не се поддава на страха. Вейлин огледа парцаливите му дрехи и калните му боси крака. „Може би само гордостта му е останала.“
— Добре, ще те пусна. Ако побегнеш, ще те настигна. — Придърпа го, за да застанат лице в лице. — Вярваш ли ми?
Момчето се дръпна леко и кимна.
— Аха.
Вейлин пусна китката му. Момчето се бореше с инстинкта да побегне и разтриваше китка, като отстъпи леко.
— Как се казваш? — попита Вейлин.
— Френтис — отвърна то предпазливо. — А ти?
— Вейлин Ал Сорна. — Видя как погледът на момчето се промени. Дори хлапето, на дъното на уличната йерархия, бе чувало за Военачалника. — На̀. — Вейлин извади един от метателните ножове и му го подхвърли. — Само това имам. Ще получиш още два, ако ме заведеш до бесилките.
Момчето погледна ножа с любопитство.
— Какво е това?
— Нож за мятане.
— Можеш ли да утрепеш някой с него?
— Само с много тренировки.
Френтис докосна ножа и възкликна болезнено, след което лапна разкървавения си пръст. Оръжието бе по-остро, отколкото изглеждаше.
— Научи ме — изфъфли той през пръсти. — Научи ме да го мятам и ще ти покажа бесилките.
— После. — Вейлин видя недоверието му и добави: — Давам ти дума.
