— Ние сме затънали в самодоволство — каза накрая Ал Форне. — Позволили сме да станем слаби. Някога Шестият орден се е борил само срещу враговете на Вярата, а сега охранява границите на Кралството, в пълно подчинение на Короната, и сектите на Отричащите се множат безпрепятствено. Някога Петият орден предлагал изцеление само на истинските привърженици на Вярата, а сега е разтворил обятия за всички, дори за неверниците, затова тяхната сила и увереност расте, като знаят, че могат да заговорничат срещу нас, а ние пак ще ги лекуваме.
Замълча, за да наблегне на следващите си думи.
— До неотдавна моят собствен орден пазеше архиви за сектите и практиките на Отричащите, които обхващаха векове, но преди по-малко от три месеца те бяха унищожени, за да се отвори място за кралските сметки, които сега сме задължени да водим. Знам, че думите ми могат да ядосат или разгневят мнозина от вас, но повярвайте ми, братя и сестри, ние сме обвързали Вярата твърде силно с Кралството и Короната. И точно заради това ни нападат, защото нашите врагове виждат слабостта ни, макар ние да не я виждаме.
Тишината бе осезаема, наруши я само задавената ярост на аспект Хендрил, който успя да изсъска:
— Идвате пред нас, бълвайки тази… тази ерес, и все още очаквате да ви направим аспект?
— Идвам пред вас, за да кажа истината с надеждата, че нашата Вяра ще се върне в правия път. Що се отнася до одобрението ви, нямам нужда от него. Аз съм изборът на моя орден. Бях избран единодушно и никой друг няма да застане пред вас. Според каноните на Вярата трябва да се консултираме с вас преди назначението ми, нищо повече. Не съм ли прав, аспект Колвис?
Възрастният аспект кимна сковано с побелялата си глава — или прекалено потресен, или прекалено възмутен, за да говори.
— Значи сме се консултирали и ви благодаря за вниманието. Моля се всички вие да се вслушате в думите ми. А сега трябва да се връщам в ордена си: имам много работа за вършене. — Той се поклони, обърна се и тръгна бързо към вратата.
Конклавът избухна в яростни викове, присъстващите се изправиха на крака и завикаха гневно към гърба на оттеглящия се Ал Форне, като най-гръмко отекваха думите „еретик“ и „предател“. Ал Форне не се обърна: излезе от залата, без да нарушава крачката си или да хвърли поглед назад. Суматохата продължи, над глъчта се издигнаха призиви за действие, някои инструктори умоляваха аспект Арлин да залови Ал Форне и да го прати в Черната твърд. Но аспектът остана да седи мълчаливо. До Вейлин Кейнис бе привършил запаса си от пергамент и трескаво ровеше в джобовете си за още.
— Това случвало ли се е преди? — попита го Вейлин и откри, че трябва да вика, за да бъде чут.
— Никога — отвърна Кейнис. Намери парче пергамент и продължи да пише, покривайки го бързо с драскулки. — Никога в цялата история на Вярата.
Есента доведе Изпитанието на лъка. Още веднъж всички послушници го издържаха. Предсказуемо Кейнис, Норта и Дентос се представиха отлично, докато Баркус и Вейлин се оказаха само задоволително добри, поне според стандартите на Ордена. Наградиха ги с разрешение да присъстват на Летния панаир, отложен с две седмици поради бунтовете.
И Вейлин, и Норта избраха да останат в цитаделата. Носеха се слухове, че Ястребите продължавали да таят злоба, и изглеждаше ненужно да ги подлагат на изкушението да си отмъстят на същото място, където са били унизени. Освен това Норта нямаше желание да посещава отново събитие, свързано с екзекуцията на баща му. Прекараха деня, ловувайки в гората с Белег, който бързо надуши една сърна и Норта заби стрела в шията ѝ от петдесет крачки. Вместо да мъкнат трупа до кухните решиха да го разфасоват на място и да пренощуват в гората. Беше приятна привечер, листата на ранната есен образуваха зеленикаво-бронзов килим и слънчеви лъчи си пробиваха път през клоните.
— Има и по-лоши места, където да бъде човек — отбеляза Вейлин и си отряза парче от сърнешкия бут, който цвърчеше над лагерния огън.
— Напомня ми за дома — каза Норта и подхвърли една мръвка на Белег.
Вейлин скри изненадата си. След екзекуцията на баща му Норта рядко говореше за живота си преди Ордена.
— Къде се намира той? Домът ти.
— На юг, триста акра земя, оградени от река Хебрил. Къщата е на брега на езеро Рил. Когато бях момче, представляваше замък, но баща ми внесе много промени в нея. Имахме над шейсет стаи и конюшня за четирийсет коня. Често излизахме да яздим в гората, когато той не беше във Варинсхолд по кралски дела.
— Той казваше ли ти какво върши за краля?
— Много пъти. Искаше да се науча. Казваше, че един ден ще служа на принц Малциус също както той служи на крал Янус. Че е дълг на нашето семейство да сме най-близките съветници на краля. — Изсмя се горчиво.
— Разказвал ли ти е някога за войната с мелденейците?
Норта му хвърли кос поглед.
