Вейлин знаеше, че е най-добрият сред тях с меча. Дентос бе майстор на лъка, Баркус — на ръкопашния бой, Норта бе най-умелият ездач, а Кейнис познаваше пущинака като вълк, но мечът беше специалността на Вейлин. Никога не би могъл да обясни чувството, което пораждаше той у него, усещането, че острието е част от тялото му, продължение на ръката му, как близостта му с оръжието изостряше възприятията му по време на битка, как отгатваше движенията на противника, преди да ги е направил, парираше удари, които биха поразили друг човек, откриваше пролука в защити, които би трябвало да го смутят. Не след дълго инструктор Солис престана да го пуска срещу останалите.
— Отсега нататък ще се биеш с мен — каза той на Вейлин, докато стояха един срещу друг с извадени дървени мечове.
— За мен ще е чест, учителю — отвърна Вейлин.
Мечът на Солис го прасна по китката и дървеното оръжие излетя от ръката му. Вейлин се опита да отстъпи, но Солис бе прекалено бърз, ясеновата му пръчка го халоса в диафрагмата, въздухът излетя от дробовете му и той рухна на земята.
— Винаги трябва да уважаваш противника си — обясни Солис на другите, докато Вейлин се мъчеше да потисне надигащата се жлъчка. — Но не прекалено много.
Със зимата дойде Изпитанието на пущинака на Френтис и те се събраха на двора да го изпратят с няколко подбрани съвета.
— Стой настрани от пещерите — каза Норта.
— Убивай и яж всичко, което намериш — рече Кейнис.
— Не губи кремъка и огнивото — посъветва го Дентос.
— Ако има буря — каза Вейлин, — стой в убежището си и не слушай вятъра.
Само Баркус нямаше какво да каже. Споменът от намирането на тялото на Дженис по време на собственото му изпитание бе още пресен и той ограничи сбогуването си до леко потупване по рамото на Френтис.
— Чакам го с нетърпение, ама наистина — рече весело Френтис, като претегляше раницата си. — Пет дена извън стените. Без упражнения, без бой с пръчка. Нямам търпение.
— Пет дена студ и глад — напомни му Норта.
Френтис сви рамене.
— И друг път съм гладувал. А също и студувал. Предполагам, че бързо ще свикна пак.
Вейлин се изумяваше колко е заякнал Френтис през двете години, откакто бе влязъл в Ордена. Вече бе висок почти колкото Кейнис и плещите му сякаш ставаха по-широки с всеки ден. В добавка към телесната промяна характерът му също се беше променил: хленчът, който изпъстряше речта му като момче, почти бе изчезнал и той подхождаше към всяко предизвикателство със сляпа увереност в собствените си способности. Не беше изненадващо, че е станал водач на групата си, макар че реакцията му към критика често бе внезапен гняв, а понякога и насилие.
Гледаха го как се качва на каруцата с другите момчета. Инструктор Хутрил изплющя с юздите и подкара каруцата през портата. Френтис им помаха и им се ухили широко.
— Ще се справи — увери Кейнис Вейлин.
— И още как — каза Дентос. — Той е от онези, които се връщат по-дебели, отколкото са тръгнали.
Дните се нижеха бавно. Братята се упражняваха и лекуваха синините си, а тревогите на Вейлин за Френтис растяха с всяка следваща сутрин. Четири дни след заминаването на момчето вече бяха завладели мислите му; притъпяваха уменията му с меча и го оставяха с жестоки синини, които той почти не забелязваше. Не можеше да се отърси от човъркащото го усещане, че нещо не е наред. Това чувство вече му бе познато, сянка върху мислите му, на която се бе научил да се доверява, но този път бе по-силно, по-настойчиво, като мелодия, която не може да си спомни съвсем.
Когато изтече и петият ден, той откри, че се навърта около портата, увит плътно в наметалото си, и се взира в сгъстяващия се мрак за някакви следи от каруцата, която връща Френтис на сигурно място в Дома на ордена.
— Какво правим тук? — попита Норта. Лицето му бе погрозняло както никога от хапещия студ на зимната вечер. Другите се бяха прибрали в стаята си в кулата. Днешната тренировка беше тежка, по-тежка дори от онези, с които бяха свикнали, и трябваше да се погрижат за порязванията си преди вечеря.
— Чакам Френтис — отвърна Вейлин. — Прибирай се, ако ти е студено.
— Не съм казал, че ми е студено — промърмори Норта и остана с него.
Накрая, когато ясното зимно небе потъмня и заблестяха звездите, каруцата се появи. Инструктор Хутрил я караше към портата и в нея имаше четирима послушници, с трима по-малко, отколкото бяха тръгнали преди пет дни. Още преди подковите на конете да зачаткат по калдъръма на двора, Вейлин разбра, че Френтис не е сред тях.
— Къде е той? — обърна се към инструктор Хутрил, когато той дръпна юздите.
Инструкторът пренебрегна това неуважение и отвърна:
— Нямаше го. — И слезе от капрата. — Трябва да видя аспекта. Остани тук. — И се отправи с тежки крачки към покоите на аспекта. Вейлин успя да се сдържи цели десет секунди, преди да забърза подире му.
Инструктор Хутрил прекара при аспекта няколко дълги минути, преди да се появи отново. Мина покрай Вейлин, без да го поглежда, като пренебрегна въпросите му. Вратата на аспекта остана здраво затворена и Вейлин се усети, че пристъпва напред да почука.
