— Имаш предвид когато баща ти изгорил града им? Спомена го само веднъж. Каза, че мелденейците и без това нямало как да ни мразят повече. Пък и получили достатъчно предупреждения какво ще се случи, ако не оставят на мира корабите и крайбрежието ни. Баща ми беше доста прагматичен човек и опожаряването на града им май не го безпокоеше много.
— Не ти е казал защо те праща тук, нали?
Норта поклати глава. Вече бе късна вечер и светлината на огъня блестеше ярко в очите му, а красивото му лице тънеше в сенки.
— Каза, че съм негов син и желанието му е да се присъединя към Шестия орден. Помня, че беше спорил с майка ми предната нощ, което бе странно, защото те никога не спореха, всъщност рядко изобщо си говореха. На сутринта тя не дойде на закуска и не ми позволиха да се сбогувам с нея, когато каруцата дойде да ме вземе. Оттогава не съм я виждал.
Потънаха в мълчание и умът на Вейлин се отнесе към въпроси, които смяташе, че е по-добре да не задава.
— Знам за какво си мислиш — каза Норта.
— Не мисля за…
— Напротив. И си прав. Баща ми ме е пратил в Ордена, защото твоят те е пратил тук. Казах ти, че бяха съперници, но не ти казах всичко. Баща ми мразеше Военачалника, ненавиждаше го. Известно време ми се струваше, че говори единствено за това как един роден в канавките касапин подронва позициите му. Ужасно се дразнеше, че баща ти е толкова популярен сред народа — нещо, което той самият така и не постигна. Той не беше един от тях, имаше благородно потекло, докато твоят баща беше човек от простолюдието, издигнал се по собствени заслуги. Когато те прати тук, това бе голям символ за неговата преданост към Вярата и Кралството, публична жертва, на която можеше да се отвърне само по един начин.
— Съжалявам…
— Не се извинявай. Ти си също толкова жертва на твоя баща, колкото аз на моя. Отне ми години да осъзная защо го е направил и един ден отговорът просто изскочи в главата ми. Отказал се е от мен, за да подобри положението си в двора. — Устните му се изкривиха в невесела усмивка. — Нашият скъп крал, изглежда, не се е впечатлил много от жеста му.
„Аз не съм жертва на баща си — помисли си Вейлин. — Майка ми ме е пратила тук, за да ме предпази.“ Остави мисълта неизречена, тъй като подозираше, че Норта трудно ще я приеме.
— Иронично е, не смяташ ли? — попита Норта след малко. — Ако не ни бяха дали на Ордена, най-вероятно щяхме да станем врагове, като бащите си. Синовете ни също щяха да са врагове, а може би дори и техните синове, и щеше да продължава така во веки веков. Сега поне е свършило, преди да започне.
— Говориш все едно едва ли не си доволен, че си в Ордена.
— Доволен ли? Не точно, просто го приемам. Сега това е моят живот. Кой може да каже какво ще ни донесе бъдещето?
Белег се прозя и зъбите му заблестяха на светлината на огъня, после се приближи до Вейлин и се сгуши край него, за да заспи. Вейлин го потупа по хълбока и се изтегна на постелята си. Взря се в небето, търсейки фигури сред множеството звезди, докато чакаше сънят да го обземе.
— Имам чувството, че съм ти длъжник, братко — каза Норта.
— Длъжник ли?
— Дължа ти живота си.
Вейлин осъзна, че Норта се опитва да му благодари по единствения начин, на който е способен. Не за първи път се зачуди що за човек би излязъл от Норта, ако баща му не го бе пратил тук. Бъдещ първи министър? Меч на кралството? Може би дори Военачалник? Но се съмняваше, че би станал човек, който би се отказал от сина си само за да надмине своя съперник.
— Не знам какво ще ни донесе бъдещето — каза накрая той на брат си. — Но подозирам, че ще имаш много възможности да изплатиш дълга си.
Любопитен факт от живота в Ордена бе, че колкото повече растяха, толкова по-трудни ставаха тренировките им. Изглежда, уменията им трябваше да се подобряват непрекъснато, да бъдат заточвани като острие на меч. И така, докато есента преминаваше в зима, упражненията им с меч се удвоиха, а после и утроиха, докато не започна да им се струва, че само това правят. Единственият им инструктор остана Солис, другите вече бяха заети с по-младите попълнения. Мечът се превърна в техен живот. Причината не бе тайна. Следващата година щеше да доведе със себе си Изпитанието на меча, в което щяха да се изправят срещу трима осъдени престъпници с меч в ръка и да победят или да умрат.
Упражненията им започваха в седем сутринта и продължаваха до края на деня с кратки прекъсвания за храна или за бързо припомняне на наученото с лъка или конете. Инструктор Солис им показваше комбинация от мушкания, парирания и удари, която изпълняваше светкавично в течение на няколко секунди, а после им заповядваше да я повторят. Неуспехът водеше до тичане около плаца. Следобед сменяха мечовете си с дървени и се нахвърляха един срещу друг. Това съревнование ги оставяше с колекция от синини, които ставаха все по-живописни.
