„Френтис… Искам да бъда брат… Искам да бъда като теб…“
Заработи дваж по-усилено с брадвата, тухли и хоросан се разлетяха в облак от червен и сив прах. Братята му също се включиха с каквито инструменти успяха да намерят: Баркус използваше брадвичка, взета от един враг, Дентос — отчупен крак на стол. Скоро разшириха дупката достатъчно, за да могат да влязат.
Стаята от другата страна беше дълга и тясна. Факли по стените осигуряваха достатъчно светлина, за да се разкрие кошмарната сцена.
— Вярата да ни е на помощ! — възкликна потресено Баркус.
Трупът висеше от тавана, с оковани глезени и ръце, вързани към гърдите с кожен каиш. Явно бе тук от няколко дни: сивата плът бе отпусната и провисваше от костите. Зейналата на шията рана показваше как е умрял мъжът. Под него бе поставена купа, почерняла от съсирена кръв. В стаята висяха още пет тела, всяко с прерязано гърло и купа под него. Полюшваха се лекичко от течението откъм разбитата стена. Вонята беше съкрушителна. Белег сбърчи нос от мириса на развала, напоил въздуха, и остана близо до стената, колкото се може по-далеч от труповете. Дентос намери ъгъл, където да повърне. Вейлин се пребори с желанието да направи същото и тръгна от тяло на тяло, като се насилваше да погледне всяко лице, но видя само непознати.
— Какво е това? — попита Баркус в премаляла почуда. — Ти каза, че този човек бил просто престъпник.
— Изглежда, е престъпник с големи амбиции — отбеляза Норта.
— Тук не става дума за кражба — каза тихо Кейнис, като огледа по-внимателно един от висящите трупове. — Това е… нещо друго. — Сведе поглед към почернялата от кръв купа на пода. — Нещо съвсем различно.
— Какво би…? — започна Норта, но Вейлин вдигна ръка, за да го накара да млъкне, и изсъска:
— Слушайте!
Звукът бе тих и странен, мъжки глас, който напяваше. Думите бяха неразличими, чужди. Вейлин го проследи до една ниша, където откри врата, леко открехната. Като държеше ниско меча си, отвори внимателно вратата с носа на ботуша си. Оттатък имаше друга стая, грубо изсечена от камък и окъпана в червеното сияние на пламъци. Тъмни сенки играеха над гледка, която го накара да потисне вик на ужас.
Френтис бе вързан за дървена рамка пред ревящ огън. Устата му бе здраво запушена. Беше гол, тялото му бе покрито с множество резки, които образуваха върху кожата странна шарка, и кървеше обилно. Очите му бяха ококорени и пълни с агония. При вида на Вейлин се разшириха още повече.
До Френтис стоеше мъж с нож, гологръд. Силата му личеше по жилестите мускули на ръцете му и твърдите ъгловати черти на лицето му — лице само с едно око. В празната орбита бе поставен гладък черен камък, който отрази една-единствена точица светлина от огъня, когато мъжът се обърна към Вейлин.
— Аха — каза той. — Ти трябва да си наставникът.
Вейлин никога досега не бе изпитвал истинско желание да убива, истинска жажда за кръв. Но сега тя бушуваше в него, яростна песен, която заслепи разсъдъка му. Ръката му се сви върху дръжката на меча и той се хвърли напред…
Така и не разбра какво се случи, не проумя напълно парализата, обхванала крайниците му, само се озова проснат на пода, внезапно останал без дъх, мечът се изплъзна от пръстите му и издрънча върху камъните. Ръцете и краката му бяха студени като лед. Опита се да стане, но не можа да намери опора в пода, само размахваше крайници като пиян до безпаметност човек. Едноокият се отдръпна от Френтис, стиснал ножа, който приличаше на окървавен жълт зъб в сиянието на огъня.
— Здрасти! — извика Баркус и се втурна напред заедно с другите. — Време е да умреш, Еднооки!
Едноокият вдигна ръка в почти небрежен жест и пред братята на Вейлин изригна огнена стена, която ги накара да залитнат назад. Тя се проточи от единия до другия край на стаята и се издигна от пода до тавана, плътна преграда от виещи се пламъци.
— Обичам огъня — каза едноокият и обърна пак ъгловатото си лице към Вейлин. — Обичам да го гледам как танцува, доста е красиво, не намираш ли?
Вейлин се опита да бръкне под плаща си за ловджийския нож, но откри, че ръката му само трепери неконтролируемо.
— Силен си — отбеляза едноокият. — Обикновено хората изобщо не могат да помръднат. — Хвърли поглед към Френтис, който гледаше ококорен, със стичаща се от раните му кръв, а голото му тяло се напъваше с всички сили да се изтръгне от вървите.
— Дошъл си за него — продължи едноокият. — Ти си онзи, който той разправяше, че щял да дойде да ме убие. Ал Сорна, напаст за Черните ястреби, гибел за наемните убийци, потомък на Военачалника. Чувал съм за теб. А ти за мен? — Дари го с невесела усмивка.
За своя изненада Вейлин откри, че все още може да плюе. Плюнката попадна върху ботушите на едноокия.
Усмивката изчезна.
— Виждам, че си чувал. Какво ли, питам се? Че съм престъпник? Главатар на престъпниците? Вярно е, разбира се, но само отчасти. Без съмнение ти се е наложило да убиеш няколко от моите хора, за да стигнеш толкова далеч. Не се ли зачуди защо те не побягнаха? Защо се страхуваха повече от мен, отколкото от теб?
Едноокият приклекна, доближи лицето си до лицето на Вейлин и изсъска:
