На Вейлин му се стори, че стаята им в кулата се е смалила в тяхно отсъствие. Една нощ на страх и загадки я караха да изглежда толкова малка, досущ като детска стая, макар че отдавна не се бе чувствал дете. Прибра си нещата, отпусна се на тясното легло и затвори очи. Видя пак огнената стена на Едноокия и изтерзаното тяло на Френтис. „Смятах, че съм научил толкова много — помисли си. — Но не знам нищо.“
Момчетата от групата на Френтис дойдоха да разпитват, но в съответствие с указанията на инструктор Солис Вейлин им каза, че техният брат е бил нападнат от планински лъв по време на Изпитанието на пущинака, сега се възстановява в Дома на Петия орден и ще се върне до няколко дни. Самият Солис не обели и дума за резултата от проучванията си, когато се върна в Ордена, а и аспектът не ги повика при себе си. Отвличането на Френтис беше още едно несъстояло се събитие от историята на Ордена. „Орденът се сражава, но често се сражава в сянка.“ С времето Вейлин откриваше все повече истина в думите на инструктор Солис.
Самият Френтис след завръщането си не спомена нищо за случката и поднови тренировките с обезпокоителна енергичност, сякаш отричаше нанесените му от Едноокия вреди чрез пренебрегване на болката, която му причиняваха усилните занимания. Поведението му също се промени: усмихваше се по-рядко и докато преди бе приказлив, сега повече си мълчеше. Освен това стана по-избухлив и се наложи инструкторите да го извличат насила от няколко сбивания. Даже другите момчета от групата му сякаш се опасяваха от него. Само в компанията на Белег и Вейлин Френтис си възвръщаше някаква част от предишното си „аз“ и взимаше активно участие в обучението на вече порасналите кутрета. Но дори и тогава продължаваше да не споменава нищо за изтезанията, макар че Вейлин понякога го зърваше как прокарва пръсти по белезите, покрили кожата му, със странно замислена физиономия, сякаш се опитваше да разгадае значението им.
— Болят ли? — попита го Вейлин една елтрианска вечер. Кученцата бяха уморени след цял ден следване на диря с инструктор Хутрил и можеха само да щракат лениво със зъби към вкусните хапки, които младежите им хвърляха.
Френтис бързо дръпна ръка от ризата си.
— Малко. Все по-малко с всяка изминала седмица. Аспект Елера ми даде балсам за тях, помага донякъде.
— Вината беше моя…
— Забрави!
— Ако бях казал на аспекта…
— Казах, забрави! — Лицето на Френтис бе напрегнато, докато се взираше в отделенията на кучкарника. Любимото му кученце Боец усети настроението му и се приближи да го лизне по ръката, като скимтеше загрижено. — Той е мъртъв — добави Френтис, вече по-спокоен. — А аз не съм. Така че забрави. Не можем да го убием втори път.
Тръгнаха заедно обратно към цитаделата, увити в плащовете, макар че зимата бързо си отиваше и дърветата вече се раззеленяваха.
— Изпитанието на меча е идния месец — каза Френтис. — Притесняваш ли се?
— Защо? Мислиш ли, че трябва?
— Вече заложих цялата си колекция ножове, че ще довършиш и тримата за по-малко от две минути. Не, имах предвид от онова, което ще последва. Ще те отпратят, нали?
— Предполагам.
— Мислиш ли, че ще ни позволят да служим заедно, когато бъда утвърден за брат? Би ми харесало.
— На мен също. Но не мисля, че ще ни питат. Със сигурност ще мине доста време преди да се видим отново.
Позабавиха се в двора. Вейлин усещаше, че Френтис иска да му каже още нещо.
— Аз… — започна той, а после спря и се размърда неловко. След малко каза: — Радвам се, че се застъпи за мен, когато пристигнах. Радвам се, че съм в Ордена. Имам чувството, че ми е било писано да съм тук. Така че не бива да се измъчваш за нищо, което ми се е случило, нали така? Каквото и да стане отсега нататък, не е нужно да чувстваш угризения и да дотичваш при мен винаги щом изпадна в беда.
— Ти не би ли дотичал, ако съм в беда?
— Това е различно.
— Напротив, съвсем същото е. — Той тупна Френтис по рамото. — Почини си, братко.
Вече бе направил няколко крачки, когато Френтис каза нещо, което го накара да спре. Гласът му бе само малко по-силен от шепот.
— Онзи, който чака, ще ни унищожи.
Вейлин се обърна и видя, че Френтис се е сгушил в плаща си, притиснал силно ръце към гърдите си, а на лицето му е изписана предпазлива физиономия. Не пожела да срещне погледа му.
— Какво? — попита Вейлин.
— Той ми каза. — Френтис трепна, сякаш от болка, и Вейлин разбра, че преживява наново мъченията от ръцете на Едноокия. — Ядоса се, когато не му казах каквото искаше да знае. Все питаше за Изпитанията, за уменията, на които ни учат тук. Изглежда, си мислеше, че ни учат да практикуваме Мрачното. Тъпо копеле. Аз обаче не смятах да му казвам нищо. Така че той продължи да ме реже, а после каза: „Онзи, който чака, ще унищожи безценния ти Орден, момче.“
„Онзи, който чака…“
— Обясни ли какво има предвид?
— Изгубих съзнание, когато почна да ме реже отново. Едва беше успял да ме свести, когато се появихте вие.
— Каза ли на аспекта за това?
Френтис поклати глава.
— Не. Не знам защо. Просто имах чувството, че не бива да казвам на никого освен на теб.
