Петимата се изправиха и се хванаха за ръце. Дентос, Баркус, Норта, Вейлин и Кейнис. Вейлин си спомни какви бяха като момчета. Баркус беше дебел и непохватен. Кейнис — слабичък и уплашен. Дентос — гръмогласен и пълен с истории. Норта — навъсен и обидчив. Сега виждаше само сенки от тези момчета в стройните младежи със сурови лица пред себе си. Те бяха силни. Те бяха убийци. Бяха такива, каквито ги бе направил Орденът. „Това е краят на нещо — осъзна той. — Независимо дали ще живеем, или ще умрем, тук нещата се променят, завинаги.“
— Изминахме дълъг път — каза Баркус. — Никога не съм мислил, че ще стигна дотук. И нямаше да стигна, ако не бяхте вие.
— И да можех, нямаше да променя станалото — рече Дентос. — Всеки ден благодаря на Вярата за мястото си в Ордена.
Лицето на Норта бе напрегнато, веждите му — свъсени, докато се бореше да овладее страха си. Вейлин си помисли, че няма да заговори, но след малко той каза:
— Аз… надявам се всички да се справите.
— Ще се справим. — Вейлин стисна ръцете им. — Както винаги. Бийте се добре, братя.
— Ниса — повика инструктор Солис от вратата. Звучеше нетърпеливо и Вейлин се изненада, че им бе отпуснал този момент. — Да вървим.
Вейлин откри, че чакането да разбереш дали приятелите ти са мъртви е особен вид агония, пред която ефектите от джофриловия корен изглеждат като лимонов чай. Един по един братята бяха извиквани от инструктор Солис, след кратко чакане тълпата избухваше в овации, които се усилваха или отслабваха в зависимост от развитието на битката. След известно време той откри, че може да отгатва по реакциите на тълпата как върви боят, но не и победителя в него. Някои битки свършваха бързо, за броени секунди, а тази на Кейнис беше особено кратка. Вейлин не можеше да реши дали това е хубаво, или лошо. Други битки бяха по-дълги, тези на Баркус и Норта се проточиха по няколко минути.
Дентос бе последният извикан преди Вейлин. Той се усмихна насила, стисна здраво дръжката на меча си и последва инструктор Солис, без да хвърля поглед назад. Ако се съдеше по шума на тълпата, битката му бе драматична: диви викове, последвани от сподавена тишина, а после избухваха ръкопляскания, и това се повтори няколко пъти. Когато последната вълна ревове заля стаята, Вейлин откри, че не може да прецени дали Дентос е оцелял.
„Късмет, братко — помисли си той, вече останал сам в помещението. — Може би скоро ще се присъединя към теб.“ Ръката го болеше от стискане на меча, кокалчетата му бяха побелели върху кожата на дръжката. „Това сега страх ли е? — зачуди се той. — Или просто сценична треска?“
— Сорна. — Инструктор Солис стоеше на вратата и погледът му срещна очите на Вейлин с напрегнатост, каквато той не бе виждал досега. — Време е.
Тунелът, водещ към арената, изглеждаше дълъг, много по-дълъг, отколкото си бе представял. Времето му играеше номера, докато крачеше по него — вървенето му отне може би минута, а може би час. През цялото време виковете на тълпата се усилваха, докато накрая шумът не го заля, щом стъпи на пясъка на арената.
Тълпата ревеше към него от редиците седалки, издигащи се стъпаловидно от всички страни, поне десет хиляди души. Вейлин не можеше да различи нито едно лице сред множеството, те бяха просто една вряща жестикулираща маса. Сякаш никой от тях не се смущаваше от дъжда, който продължаваше да се лее на талази, шибан от вятъра. На арената имаше кръв и макар че пясъкът бе заравнен, та кръвта да не се събира на локви, и дъждът я размиваше, все пак яркочервеният ѝ цвят изпъкваше върху зеленикавожълтата арена. Там го чакаха трима мъже и всеки от тях държеше меч азраелска изработка.
— Двама убийци и изнасилвач — каза инструктор Солис. Вейлин предположи, че трепетът в гласа му е предизвикан от шума на тълпата. — Заслужават си този край. Не показвай милост. Обърни особено внимание на високия, той явно знае как да държи меч.
Очите на Вейлин откриха най-високия от тримата, добре сложен мъж на трийсет и малко, с късо подстригана коса и естествено равновесие в позата: краката в една линия с раменете, мечът държан ниско. „Обучен е“, осъзна той.
— Войник.
— Войник или лечител, все си е убиец. — Съвсем кратка пауза. — Късмет, братко.
— Благодаря, учителю.
Той изтегли меча си, подаде ножницата на инструктор Солис и излезе напред. Виковете на тълпата се удвоиха, щом пристъпи на арената, даже долови тук-там някоя дума: „Сорна!… Убиецът на Ястреби!… Убий ги, момче!…“
