Вейлин почувства мраз, който нямаше нищо общо с усилващия се вечерен студ. За миг сякаш се върна в гората по време на Изпитанието на прехода и слушаше отново мъжете, които бяха убили Микел, докато обсъждаха самоличността на жертвата си. „Другият… Нали чу какво каза другият? От тоя ме побиват тръпки.“
— Не казвай на никой друг — каза Вейлин. — Едноокия не ти е споменавал нищо. — Видя как Френтис трепери в плаща си и се насили да се усмихне. — Той беше побъркан. Думите му не означават нищо. Но по-добре да си остане между нас. Ако кажеш на братята, само ще плъзнат глупави приказки.
Френтис кимна и се отдалечи, все така присвит под плаща си. Без съмнение пръстите му шареха по белезите. „Дали ще сънува тази нощ?“, помисли си Вейлин и усети да го жилва вина и съжаление. „Ех, защо не можах аз да убия Едноокия?“
Утрото на Изпитанието на меча дойде със силен дъжд, който разкаля земята и не допринесе много за разведряване на настроението им. Изпитанието се провеждаше на арена в покрайнините на града, древна структура от фино изваян гранит, протрита от времето и разядена от стихиите. Беше известна само като Кръга и Вейлин никога не бе срещал човек, който да може да му каже кога или защо е издигната. Като я гледаше сега, осъзна, че има някои сходства между нея и храма на седемте ордена, който бяха открили под града — начинът, по който крепящите колони се извиваха към горните нива, повтаряше елегантността на подземния градеж. Тук-там зърна украса върху камъните, избледнели сложни гравюри, които напомняха за по-добре запазените мотиви в храма. Вейлин привлече вниманието на Кейнис върху тях, докато инструктор Солис ги въвеждаше в сянката на колоните, но получи в отговор само сумтене. Днес даже Кейнис бе прекалено погълнат от предстоящото, за да задоволява любопитството си.
Вейлин виждаше страха и несигурността върху лицата на братята си, но откри, че не може да реагира по същия начин. Емоциите, които бяха накарали Дентос да повърне закуската си, а Норта — да пребледнее и да не обелва нито дума, бяха нещо, което той просто не изпитваше. Не се страхуваше и не разбираше защо. Днес щеше да срещне трима души във въоръжена битка. Или щеше да ги убие, или те щяха да убият него. Вероятността да умре би трябвало да го смрази до костите. Може би самата простота на ситуацията прогонваше страха му. Тук нямаше въпроси, нямаше загадки, нямаше тайни. Щеше да живее или да умре. Но въпреки неспособността му да почувства страх от изпитанието нещо го човъркаше, един мъничък, настоятелен гласец на самия ръб на съзнанието му, шепнещ думи, които Вейлин не искаше да чуе: „Може би не се страхуваш от изпитанието, защото му се наслаждаваш.“
Неволно си спомни за Изпитанието на познанието, за ужасната истина, която аспектите бяха изтръгнали от него. „Мога да убивам. Мога да убивам без колебание. Роден съм за воин.“ Връхлетяха го образите на погубените от него мъже: стрелеца в гората, безликите убийци в Дома на Петия орден, наемника на Едноокия. Вярно, че не се бе поколебал да убие никого от тях, но дали наистина се бе наслаждавал на това?
— Ще чакате тук. — Инструктор Солис ги отведе до една стая далеч от главния вход. Стените тук бяха дебели, но се чуваше воят на тълпата в Кръга. Изпитанието на меча беше популярно събитие в града, обаче човек трябваше да е доста заможен, за да си купи билет, така че обикновено тези, които идваха да гледат тридневното зрелище, бяха най-богатите граждани на Кралството. Те често залагаха големи суми за изхода от всяка битка, а печалбите от деня се даряваха на Петия орден, за да се грижи за болните. Вейлин неволно се усмихна на тази ирония.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Норта.
Вейлин поклати глава и седна на една каменна пейка да чака. В групата му днес имаше двайсет братя. Другите петдесет оцелели от първоначалните триста, които бяха започнали заедно обучението си като десет-единайсет годишни момчета, бяха минали през изпитанието предните два дена. Досега бяха убити десет, а осем бяха толкова тежко осакатени, че вече не можеха да служат на Ордена. Много други бяха понесли сериозни рани, които изискваха седмици лечение. Шествието от ранени и душевно разтърсени братя, нижещо се през портите през последните два дни, бе прибавило допълнителна тежест към бремето на страха, което повечето от тях носеха. От всички единствено Вейлин и Баркус изглеждаха невъзмутими.
— Захарна пръчка? — предложи Баркус на Вейлин, като се настани до него.
— Благодаря ти, братко. — Пръчката беше прясна и сладостта ѝ бе примесена с лека киселина, но въпреки това бе добре дошла, за да разсее мислите им от мрачното настроение на другите.
— Чудя се кой ли ще е пръв — каза след малко Баркус. — Интересно, как ли избират?
— Теглим жребий — обади се инструктор Солис от вратата. — Ниса. Ти си първият. Да вървим.
Кейнис кимна бавно и се изправи. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.
— Братя… — започна, после спря задавено. — Аз… — Заекна за миг, преди Вейлин да посегне и да го стисне за ръката.
— Знаем, Кейнис. Ще се видим след малко.
