— Само аз — побързах да уточня. — Брат ми няма дял в това. Деймън никога не би оцелял пред гнева на тези демони. Не и в сегашното си отслабнало състояние.
Русата жена вампир смръщи нос и се наведе по-близо към мен.
— Ти си, колко — на две седмици? — попита и се отдръпна, като се отпусна на пети.
— Почти две седмици — отвърнах предизвикателно и вирнах брадичка.
Тя кимна, а по устните й пробяга усмивка. Изправи се и огледа месарницата. Измазаната с хоросан стена бе издълбана на места, а подът и останалите стени бяха опръскани с кръв, сякаш някое дете бе стояло в средата на помещението и се бе въртяло с четка, потопена в боя. Тя изцъка, а трите вампира отстъпиха едновременно назад. Аз потреперих.
— Пърси, ела тук и ми донеси онзи нож — нареди тя.
По-младият вампир въздъхна, поколеба се, но извади дълъг, касапски нож иззад гърба си.
— Той не се подчинява на правилата — промърмори раздразнено, с което ми напомни на братята Гифин от Мистик Фолс. И двамата бяха яки грубияни, винаги готови да сритат някое хлапе в училищния двор, а след това да се извърнат и ни лук яли, ни лук мирисали, да заявят на учителя, че нямат нищо общо с това.
Тя взе ножа, втренчи се в него, сетне прокара върха на показалеца си по блестящото острие. После го подаде обратно на Пърси. Той се подвоуми за секунда, но накрая пристъпи напред, за да го вземе. В този миг кучешките зъби на момичето се удължиха, а в очите й лумнаха червени пламъци. С ниско ръмжене промуши Пърси право в гърдите. Той се свлече на колене и се приведе на две в мълчалива агония.
— Преследваш този вампир, задето причинява хаос в града — процеди гневно тя, като заби ножа по-дълбоко, — а в същото време се опитваш да го унищожиш на това публично място, в този магазин? Значи си точно толкова глупав, колкото е и той.
Младият вампир се олюля. Кръвта се стичаше по ризата му, все едно се бе полял с чаша с кафе. Намръщи се и издърпа ножа, като пое дълбоко въздух.
— Съжалявам — промълви задъхано.
— Благодаря ти. — Жената протегна китката си към устата му. Въпреки младия си външен вид и очевидно избухливия характер, тя се държеше майчински, което явно останалите вампири приемаха, сякаш да ги промуши с нож беше за тях нещо съвсем нормално, като лек шамар за непослушно дете.
Извърна се към мен.
— Съжалявам за неприятностите, Стефан. А сега, искаш ли да ти помогна да се прибереш? — попита тя.
Огледах се обезумяло. Досега не бях мислил по-далеч от това как да избягам оттук.
— Аз…
— … няма къде да отидеш — довърши тя с въздишка. Погледна към другите вампири, които се бяха скупчили в ъгъла на магазина, свели глави, докато разговаряха.
— Ще си вървя — промърморих и се изправих мъчително. Кракът ми беше добре, но ръцете ми трепереха, а дишането ми излизаше на мъчителни хрипове. След като местните вампири наблюдаваха всяко мое движение, къде бих могъл да отида? Как щях да се храня?
— Глупости, идваш с нас — отсече тя, обърна се и се отправи към вратата. Посочи към младия вампир и другия с очилата.
— Пърси и Хюго, останете и почистете това място.
Трябваше почти да тичам, за да не изостана от нея и високия вампир с белега, който бе наблюдавал изтезаването ми.
— Ще имаш нужда от някой, който да те разведе наоколо — обясни тя и леко забави ход. — Това е Бъкстон — додаде и подхвана за лакътя вампира с дългия белег.
Вървяхме надолу улица след улица, докато не наближихме една църква с висока островърха камбанария.
— Стигнахме — рече водачката ни и се обърна рязко, за да влезе през вратата от ковано желязо. Ботушите й отекнаха по покритата с плочки пътека, водеща към задната част на къщата. Отвори вратата и ме лъхна плесенясал въздух. Бъкстон мигом прекоси салона и пое нагоре по извитите стълби, като ме остави сам в мрака с жената вампир.
— Добре дошъл у дома — рече тя и разпери широко ръце. — На горния етаж има много свободни стаи. Избери си, която ти харесва.
— Благодаря. — Когато очите ми привикнаха с тъмнината, се огледах. Завеси от черно кадифе, прихванати със златни въжета, закриваха всички прозорци. Във въздуха се носеха прашинки, а стените бяха покрити с картини в позлатени рамки. Мебелите бяха стари и оръфани, различих две извити стълби, покрити с килими, които приличаха на ориенталски, и пиано в съседната стая. Макар че навярно някога къщата е поразявала с великолепието си, сега мръсните й стени бяха напукани, с олющена боя, а кристалният полилей със златна украса над главите ни бе обвит с гъста паяжина.
— Винаги влизай през задния вход. Никога не дърпай завесите. Никога не води тук, когото и да било. Разбираш ли, Стефан? — Тя ме стрелна многозначително.
— Да — кимнах и прокарах пръст по полицата на мраморната камина. Слоят прах бе толкова дебел, че се образува пътечка.
— Мисля, че тук ще ти хареса — додаде тя.
Извърнах се с лице към нея и отново кимнах в знак на съгласие. Паниката ми бе стихнала и ръцете ми вече не трепереха.
— Аз съм Лекси — рече тя и ми протегна ръка, като ми позволи да я поднеса към устните си и да я целуна. — Имам чувството, че двамата с теб дълго време ще бъдем приятели.
