Кръвожадност (Книга втора) полностью

— Зная. — Тя впи поглед в очите ми, сякаш търсеше нещо. Навярно душата ми. — Тогава защо не си го направил? Защо не ме убиеш сега?

— Защото те харесвам — промълвих, изненадан от думите си.

По устните й пробяга усмивка.

— Аз също те харесвам.

— Сигурна ли си? — Сграбчих китките й и тя леко се отдръпна. — Защото, когато те докосна, не зная дали искам да те целуна или… или…

— Целуни ме — прошепна тя задъхано. — Не мисли за другото.

— Не мога. Ако го направя, няма да се задоволя само с целувка.

Кали приближи към мен.

— Но ти ме спаси. Когато твоят… брат се нахвърли върху мен, ти го прониза. Ти прониза собствения си брат. Заради мен.

— Само в корема, не и в сърцето — изтъкнах.

— Все пак. — Отпусна ръка на гърдите ми, точно там, където би трябвало да е сърцето ми. Сковах се, опитвайки се да не вдъхвам уханието й.

Преди да реагирам, Кали извади игла от джоба си и прободе показалеца си. Смразих се.

Кръв.

Само една капка, като рубин, искреше на върха на пръста й.

Господи, кръвта на Кали. Ухаеше на кедрово дърво и на най-сладкото вино. Лицето ми плувна в пот, а дишането ми се учести. Сетивата ми се изостриха, а зъбите ми запулсираха. В очите на Кали се мярна страх, струеше от тялото й.

И изведнъж зъбите ми се прибраха. Отстъпих назад. Дишах тежко.

— Виждаш ли, ти не си чудовище — заяви тя твърдо. — Не си като него.

Изви се вятър и косата на Кали се накъдри зад нея като вълните в езерото. Тя потрепери, а аз приближих към нея.

— Може би — прошепнах в ухото й, опиянен от уханието й. Устните ми бяха на сантиметри от врата й. Не бих могъл да й призная колко живота бях отнел, как Деймън мислеше, че аз съм чудовището. — Но той е мой брат. Аз съм виновен, че е тук.

— Искаш ли да ти помогна да го освободиш? — попита тя решително, сякаш през цялото време бе знаела, че разговорът ще стигне дотук.

— Да — отвърнах просто.

Кали задъвка устната си, докато си играеше с кичур от косата си, като го увиваше и развиваше около пръста си.

— Но не си длъжна. — Избягвах очите й, за да съм сигурен, че не въздействах върху волята й.

Тя се втренчи изпитателно в мен, сякаш лицето ми бе шифър, който трябваше да разгадае.

— Нека се срещнем след два дни в полунощ — промълви накрая. — Тогава ще преместят Деймън на тавана.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Благодаря ти. — Обхванах лицето й в шепите си, наведох се и притиснах чело о нейното. И после я целунах.

Докато стояхме така, длан до длан, гръд до гръд, бих могъл да се закълна, че сърцето ми отново оживя, туптейки в идеален синхрон с нейното.

Когато се върнах във вампирската къща, луната висеше високо в небето. Лекси се бе излегнала върху дивана със затворени очи, заслушана в Хюго, който свиреше на пианото. Пианото бе толкова разстроено, че това, което се предполагаше, че е революционен марш, звучеше повече като погребална песен. При все това, не можах да се удържа, дръпнах Лекси и я завъртях в импровизиран танц.

— Закъсня — отбеляза тя, като се измъкна от ръцете ми. — Или си имал друга среща?

— Или е убил още хора? — подхвърли Бъкстон, влизайки в стаята.

— Да не си влюбен? — попита Пърси, опря лакти върху коленете си и ме погледна завистливо от масата в ъгъла, където подреждаше пасианс. Пърси обичаше жените, но с детската си физиономия приличаше на петнайсетгодишно момче и доста често жените, които му харесваха, смятаха, че Лекси му е майка. Бях благодарен, че бях превърнат във вампир на моята възраст.

Поклатих глава.

— Не съм влюбен — заявих, питайки се дали не го казвам, за да убедя себе си. — Но свиквам с шоуто на чудесата. Мисля, че Ню Орлиънс ще ми хареса.

— Страхотни новини — подметна Бъкстон язвително.

— Бъкстон! — Лекси го изгледа укорително, преди да насочи вниманието си отново към мен. — Забрави ли за нашите планове?

Опитах се да си спомня, но накрая поклатих глава.

— Съжалявам.

Лекси въздъхна.

— Спомни си — ще те водя на пазар. Може и да съм вампир, но все още притежавам женска суетност и просто не ми отива да съм заобиколена от зле облечени мъже. Какво ще си помислят съседите? — засмя се, развеселена от шегата си.

— О, да. — Пристъпих към стълбите. — Може ли да отидем утре? Уморен съм.

— Говоря сериозно, Стефан — рече Лекси и улови ръката ми. — Нуждаеш се от дрехи, това е нещо като традиция. Заведох онези двама господа, за да им изберем дрехи и виж ги сега — добави тя и кимна гордо към Бъкстон и Хюго. Явно се гордееше с работата си. И имаше защо. Бъкстон със синьото си сако с висока яка и Хюго с елегантно ушитите си панталони наистина изглеждаха много хубави. — Освен това, нямаш избор — смигна ми закачливо Лекси.

— Нямам ли?

— Не. — Моята покровителка отвори вратата със замах. — Момчета, ние излизаме. Когато се върнем, няма да познаете Стефан, ще бъде истински красавец!

— Довиждане, красавецо! — подвикна Бъкстон саркастично, когато вратата се затвори.

Лекси поклати глава, но на мен не ми пукаше. Странно, но започвах да свиквам с Бъкстон. Той беше нещо като брат. Брат с потенциално избухлив характер, но вече започвах да се справям с него.