Двамата с Лекси поехме в студената нощ. Забелязах, че спътницата ми ме поглежда крадешком и се питах какво ли вижда.
Имах чувството, че живея три различни живота: в единия бях лоялен брат, в другия бях член на клуб, който не разбирах, а в третия бях млад мъж, доверил се на човешко същество — жена, заради която пронизах собствената си плът и кръв. Бедата беше, че не знаех как да съчетая без проблеми и трите си живота.
— Много си мълчалив — отбеляза Лекси. — И — подуши въздуха — не си пил човешка кръв. Гордея се с теб Стефан.
— Благодаря — промърморих. Знаех, че нямаше да се гордее с мен, ако й разкажа разговора си с Кали. Щеше да заяви, че съм твърде импулсивен, твърде наивен, че съм направил огромна грешка, като съм разказал тайната си на Кали. Макар че не й бях казал кое знае колко, по-скоро бях потвърдил удивително точните й подозрения.
— Стигнахме. — Лекси спря пред обикновена дървена врата на „Дафни Стрийт“. Извади от джоба си тънка метална кукичка и я пъхна в ключалката на предната врата. Завъртя я няколко пъти, след миг се чу изщракване и вратата се отвори.
— А сега, магазинът е отворен за пазаруване — разпери широко ръце спътницата ми и кацна върху един твърд кожен диван. — Избирай.
Десетина манекена с изпъчени гърди изпълваха магазина. Единият, в сако от туид, бе повдигнал ръка, сякаш за поздрав, докато друг с моряшко кепе на главата, засенчваше очите си с ръка все едно се взираше в безкрайната морска шир. Топове с фини и скъпи платове бяха подпрени на задната стена, а под стъклената витрина на един щанд блестяха копчета за ръкавели, подредени в редица. Купчини с ризи конфекция сякаш наблюдаваха мълчаливо тъмния магазин, а няколко вратовръзки и шалчета се бяха изсипали от едно чекмедже.
Лекси скръсти глезените си под полите на роклята и впери поглед в мен. Върху лицето й се изписа изражение на гордост, когато свалих палтото от камилска вълна от манекена и го наметнах на раменете си.
Застанах сковано и зачаках одобрение, както правех, когато пазарувахме с майка ми.
— Е, не мога да кажа нищо, когато си застанал така вдървено. Разходи се малко. Почувствай дрехата — махна Лекси нетърпеливо с ръка.
Завъртях очи, но закрачих из салона, подражавайки на богатите мъже, които срещнахме с Кали на бурлеската. Протегнах ръка към Лекси с префърцунен жест.
— Един танц? — попитах с пресилен британски акцент.
Тя поклати глава, а очите й блеснаха развеселено.
— Добре, разбрах. Прекалено е контешко. Какво ще кажеш за онова там? — наклони брадичка към манекена в черни панталони и сиво сако с червени кантове. Свалих своето сако и го облякох.
Лекси кимна, но погледът й доби отнесено изражение.
— За какво мислиш? — попитах я.
— За брат ми — отвърна тя.
Замислих се за момчето от портрета, чиито очи толкова много приличаха на тези на Лекси.
— Какво за него?
Лекси вдигна от пода една сребриста вратовръзка и я прокара между пръстите си. Когато заговори, не ме гледаше.
— След като родителите ни умряха, започнах да излизам с едно момче, което беше вампир. Той ме попита дали искам да живея вечно. Разбира се, аз исках, защото бях млада, а кой не би желал да остане млад и красив завинаги? Освен това, ако станех вампир, никога нямаше да напусна Колин. Той вече бе изгубил толкова много и аз си мислех, че… ами, поне няма да изгуби мен.
— Колин вампир ли беше?
Лекси разви вратовръзката и я размаха като камшик.
— Никога не бих причинила подобно нещо на някого, когото обичам.
В съзнанието ми се мярна образът на Деймън и как го насилвам да пие от Алис, барманката от кръчмата в родния ни Мистик Фолс. Сведох поглед. Не исках Лекси да усети какво съм причинил на някого, когото обичах.
— И какво се случи?
— Хората станаха подозрителни. Тогава не знаех колко внимателни трябва да бъдем. Брат ми растеше, а аз си оставах все същата. Хората започнаха да се чудят. След това устроиха хайка и нашата къща бе подпалена. Иронията е, че аз избягах, а Колин не успя. А той беше невинен. Беше само на шестнайсет.
— Съжалявам — промълвих накрая. Опитах се да си представя Лекси като човешко същество, облегната на ръката на мъжа, който й бе обещал света, също както Катрин го бе обещала на мен. Представих си как я отвлича в някоя тъмна алея, отначало смуче съвсем малко кръв, кара я да пие неговата, сетне я пронизва в сърцето, за да завърши трансформацията.
Лекси махна с ръка, с което прогони образа си на млада девойка.
— Не съжалявай. Беше преди повече от век. И без това вече щеше да е мъртъв. — Огледа ме преценяващо. — Това сако ти стои добре.
— Благодаря — отвърнах. Внезапно си припомних разговора с Кали и стомахът ми натежа като олово. — Имам план как да спася Деймън — изтърсих.
Главата на Лекси подскочи и очите й блеснаха.
— Какво?
— Утре вечер. Кали ще ми помогне. — Очите ми срещнаха тези на Лекси. — Деймън е върнат на „Лоръл Стрийт“. Баща й ще отсъства от къщата, ще играе на карти, така че ние през това време ще освободим Деймън.
— Казал ли си на Кали какво си? — попита тя с нисък и твърд глас.
Задъвках палеца си.
— Не.
— Стефан!
— Тя сама се досети — опитах се да се защитя. — И аз й вярвам.
