Маги поведе групата през една врата вдясно, срещу спалнята на Лили. Дона потърси с поглед други восъчни тела по пода, но не видя нищо, въпреки че единият ъгъл и прозорецът бяха скрити зад четирикрилен параван от папиемаше.
— Джоузеф и аз спяхме тук. Беше през нощта на седми май 1931 година. Преди повече от четиридесет години, но всичко се е запечатало в главата ми. Същия ден валя много дъжд. Започна да спира едва след като се стъмни. Бяхме отворили прозорците. Чувах ръменето навън. Момичетата бяха дълбоко заспали в края на коридора, а малкият Теодор спеше в детската стая. Заспах спокойна, с усещането за сигурност. Но около полунощ ме събуди силен трясък от счупено стъкло. Шумът идваше от долния етаж. Джоузеф, който също го чу, стана много тихо и отиде на пръсти до скрина. Той винаги си държеше тук пистолета — отваряйки едно от горните чекмеджета, тя извади един 45-калибров „Колт“. — Този пистолет.
Звукът, който се чу, когато вдигна предпазителя, беше адски силен.
Стискайки бастуна под мишница, тя хвана здраво затвора на автоматичния пистолет и бързо го плъзна напред и назад, при което се чу шумното стържене на металните части. Палецът й внимателно свали ударника. Остави пистолета обратно в чекмеджето.
— Джоузеф взе пистолета и излезе от стаята. Когато чух стъпките му по стълбите, и аз се измъкнах от леглото. Възможно най-тихо тръгнах из коридора. Трябваше да стигна до децата си, нали разбирате.
Групата я последва в коридора.
— Стоях точно тук, на горната площадка на стълбището, когато чух изстрелите на долния етаж. Джоузеф нададе такъв писък, какъвто никога преди не бях чувала. Чувах шум от тътрещи се, а след това галопиращи крака. Стоях точно тук, замръзнала от страх, и слушах как стъпките се качват по стълбите. Исках да избягам и да отведа децата си на безопасно място, но страхът ме беше приковал здраво и не можех да мръдна. От тъмнината пред мене изникна звярът. Не видях как изглежда, но ходеше изправен като човек. Издаваше нещо като смях, а след това скочи върху мен и ме свали на пода. Разкъсваше ме с нокти и зъби. Опитах се да се съпротивлявам, но не можех да се боря с него. Готвех се да посрещна смъртта, когато малкият Теодор започна да плаче в детската стая, в края на коридора. Звярът слезе от мене и се втурна към детската стая. Колкото и да бях ранена, аз хукнах след него. Трябваше на всяка цена да спася бебето си.
Групата я последва до края на коридора. Маги спря пред една затворена врата.
— Тази врата беше отворена — каза тя и почука по нея с бастуна. — На светлината от нейните прозорци видях как бледоликият Звяр издърпа детето ми от люлката и се хвърли върху него. Разбрах, че не мога да помогна на моя малък Теодор. Наблюдавах какво става, изпълнена с ужас, когато някой ме дръпна за нощницата. Бяха Синтия и Даяна, целите в сълзи. Хванах ги за ръка и ги отведох тихо от вратата на детската стая.
Тя поведе групата отново покрай свързаните с въже столове.
— Бяхме точно тук, когато озъбеният Звяр изтича от детската стая. Това беше най-близката врата — отвори я и им показа стръмно, тясно стълбище, което свършваше с друга врата. — Ние се шмугнахме тук и аз успях да затворя вратата в последния миг. Трите изтичахме по тези стълби, препъвайки се, като надавахме викове в тъмнината. На горната площадка минахме през онази врата. Заключих я след нас. Седнахме в мухлясалия тъмен таван и зачакахме. Чухме, как Звярът идваше по стълбите. Смееше се и съскаше. Душеше вратата. И тогава, някак си толкова бързо, че ние не успяхме да мръднем, вратата се отвори рязко и Звярът скочи между нас. Първо уби Синтия и Даяна. После нападна и мен. Държеше ме здраво с ноктите си. Чаках да ми изтръгне живота. Но не го направи. Просто стоеше върху мене и дишаше с отвратителния си дъх в лицето ми. След това слезе. Обходи бързо тавана и изчезна. След онази нощ никога не съм го срещала. Но други го видяха.
— Защо не ви е убил? — попита момичето, чието кръгло лице беше покрито с акне.
— И аз често си задавам този въпрос. Сигурно никога няма да разбера — поне не в този живот. Но понякога си мисля, че Звярът ме остави „в тоз мрачен свят да дишам“, за да „разкажа за него и каузата му“, както Хамлет моли Хорацио в предсмъртния си монолог. Може би не е искал, заради неговите престъпления да пострада още някой като Гюс Гаучър.
— Вие като че ли — каза белокосият мъж — признавате на Звяра някаква заслуга.
— Хайде да видим тавана — каза самонадеяният дебеланко.
— Тавана не показвам. Държа го заключен — винаги.
— Тогава детската стая.
— И нея не показвам — никога.
— Нямате ли повече манекени?
— На моите близки няма восъчни фигури — каза тя.
С вдигнати вежди момчето огледа групата, като че ли търсеше други, които споделяха неговото презрение към изборността в представянето на историята.
— Ами онези две момчета? Те не са ли ваши близки?
