Когато Джуд стигна до оградата, задъхан и изморен от бързото спускане по хълма, реши да не губи време да търси пролуката в нея. Насочи фенера към пречките, подскочи и се хвана с двете ръце за най-горната. Отблъсна се нагоре и обхвана най-горната пречка. От къщата се чу приглушен писък. Тежестта му се наклони твърде напред и той почувства как в корема му се врязва остър кол. Наведе се назад и вдигна левия си крак. Кракът му достигна до пречката. Отблъсна се силно нагоре, като се пусна. Десният му крак прескочи оградата, без да я докосне. Дълго време летеше надолу. Когато падна на земята, търкулна се и скочи на крака, като прибра бързо фенерчето. След това изтича към къщата.
Докато се изкачваше по стълбите, извади от кобура 45-калибровия си автоматичен колт. За момент се поколеба дали да не смени пълнителя — вместо стандартната пачка със седем патрона да сложи по-голямата с двадесет, която държеше в защитната жилетка. По дяволите, ако не успееше да го убие със седем… да „го“ убие?
Вратата на къщата зееше отворена. Едно от стъклата беше счупено.
Той влезе. Включи фенерчето и насочи светлината. Беше в кухнята. Изтича през една врата към тесен коридор. Пред себе си видя препарираната маймуна — поставка за чадъри — и входната врата. Насочи светлината над лявото си рамо. Освети парапета на стълбището. Спусна се към първото стъпало, огледа се наляво и надясно, и насочи фенера нагоре по стълбите.
По средата видя червена тенекия с газ, легнала на една страна. Изкачи се до тенекията. Капачките й бяха на място. През дръжката й беше прокарано въже около един метър, което беше завързано на възел и образуваше клуп. Изправи я. Вътре се разплиска течност. Постави пистолета си в кобура и отвъртя една от капачките. Пусна я в джоба на ризата и помириса гърлото. Беше газ. Когато посягаше към джоба, за да извади капачката, усети че някой диша над него. След това чу сух смях.
Фенерът му освети стълбите и гол крак, от който течеше кръв, бедро, изподраскани гърди, лице. Върху лицето се спускаше коса. От брадичката течеше кръв. Част от кожата на челото висеше и закриваше едното око.
Отново се чу смях, който съвпадна с мига, в който от отворената й уста излезе струйка кръв.
— Мери? — извика тихо Джуд. — Г-жо Зиглър?
Тя се приближи по странен начин, като че ли се пързаляше, а ръцете й се люшкаха отпуснато, краката й сякаш не се движеха.
Джуд свали фенера и видя, че краката й са на няколко сантиметра от пода.
— О, Господи! — промърмори той и посегна към пистолета си.
Тялото полетя към него.
Той се свлече на колене. Тялото го удари, претъркулна се по гърба му безмълвно и падна. Издаде тъп звук, когато се удари в стъпалата зад него.
В следващия миг нещо друго го удари по гърба.
Той замахна — лакътят му попадна в мека плът и чу силно издихание. Усетил зловонния дъх, той мушна лакътя си назад още веднъж и изви тялото си. Нещо остро се заби в рамото му и разкъса защитната жилетка и кожата. От болка изпусна пистолета.
Разпери ръце, за да се хване за стълбата. Вместо нея напипа тенекията с газ. Сграбчи я. Отдолу се чуваше сумтене и ръмжене.
Завъртя тенекията и разплиска газта наоколо. Бледа, прегърбена сянка започна да се изкачва по стълбите. Чу как газта я опръска. Съществото крещеше и размахваше ръце. С един удар събори тенекията от ръцете на Джуд. Той тръгна надолу по стълбите и бръкна в джоба на ризата. Зад кутията с пури имаше кибрит.
В бедрото му се забиха животински нокти.
Той извади една кибритена клечка, като продължаваше да слиза заднешком. Драсна я в кибрита. Блесна синя искра.
Клечката не се запали.
Но нещото вече беше във въздуха и прескочи парапета.
Удари се в пода, ниско долу, и изсумтя. След това с тежки крачки изчезна към кухнята.
Джуд претърси стълбите. Намери фенера и оръжието си. След това седна на пода, някъде около обезобразеното тяло на Мери Зиглър, и се ослуша.
Рой изпитваше болки по цялото тяло. Най-вече в раменете и гърба. Имаше чувството, че не е слизал от колата цяла вечност. А бяха минали само седем часа. Не би трябвало да се чувства толкова зле, не и само след седем часа каране.
Той бръкна в чантата до себе си и напипа топлите хамбургери. Посегна да си вземе един. След това го остави. По-добре е да почака. Скоро щеше да спре, за да пренощува. Тогава можеше да се нахрани.
Докато караше по Голдън Гейт, погледна вдясно към Алкатраз9. Беше тъмно. Не се виждаше нищо, освен сигналната светлина. Още по-добре. За какво му е да гледа някакъв затвор?
Това не е затвор, припомни си той.
Разбира се, че е. Ако някога е бил затвор, ще си остане винаги затвор. Не може да се превърне в нещо друго.
Ако продължи по шосе 101 още десет минути, ще Види Сан Куентин. По дяволите, като че ли не беше прекарал достатъчно време в тази дупка.
Не искаше да си спомня за това.
Продължи напред и извади един хамбургер. Разви го. Изяде го бавно, като следеше пътните означения. Когато погълна последния залък, даде мигач и насочи понтиака към изхода за Мил Вали.
Спокойно. Харесваше му как се нареждаха нещата. Боб Марстън разбираше от коли.
