— Добре дошли в „Къщата на Звяра“ — извика тя. Гласът й беше тих, но ясен. — Аз съм Маги Куч и притежавам тази къща. Можете да си купите билети от моя помощник — посочи с бастуна към будката. Уик отключваше вратата й. — Билетите са по четири долара за възрастен и само два долара за деца под дванайсет години — и всичко това за едно наистина изключително преживяване.
Хората я слушаха безмълвно и неподвижно. Когато Маги свърши, тези, които още не се бяха наредили, тръгнаха към будката.
Маги отключи подвижната преграда на входа и мина през нея.
— Върнахте се бързо, а? — попита Уик, когато дойде реда на Джуд.
— Просто не мога да се сдържа — той мушна една петдоларова банкнота под стъклото.
— Сигурно вашата приятелка няма да дойде?
— Кой?
— Вашата приятелка. Онова момите, дето беснееше на улицата и си показваше циците — Уик му подаде билета и рестото.
— Не знам къде е — каза Джуд.
— Повече от сигурно е, че е в някоя лудница — изсмя се Уик и показа кривите си кафяви зъби.
Джуд мина през преградата. След като цялата група се събра на алеята, Маги започна да говори.
— Започнах да показвам къщата си на посетители през трийсет и първа, веднага след като Звярът погуби съпруга ми и трите ми скъпи деца. Може би се питате защо ли тази жена развежда чужди хора из къщата, в която се е разиграла толкова лична трагедия. Е, отговорът е: па-ри.
Няколко души се разсмяха притеснено.
Маги мина по алеята и стигна до подножието на стълбите към верандата. Вдигна бастуна си нагоре, към балкона.
— Ето тук са линчували Гюс Гаучър.
Джуд слушаше внимателно историята на Гюс Гаучър и проверяваше дали подробностите отговарят на собствената му хипотеза, че той наистина е виновен. Нищо, което тя каза, не противоречеше на неговата гледна точка. Тръгна след Маги по стълбите на верандата. Тя каза, че старата врата е била простреляна от полицая Дженсън. Показа им чукчето във формата на маймунска лапа. След това отключи вратата и я отвори.
Острата миризма на газ изпълни ноздрите на Джуд.
— Моля да ни извините за тази миризма — каза Маги, докато влизаше. — Вчера синът ми разля газ. Няма да я усещате толкова силно, когато се отдалечим от стълбите.
Джуд влезе вътре.
— Виждате как е изцапал килима тук.
Той се промъкна между другите в групата така, че да вижда по-добре стълбището. Нищо. Там, където трябваше да бъде тялото на Мери, имаше само тъмно петно. Кръвта беше старателно изтрита, преди някой да напои килима с газ.
Когато слънчевата светлина падна върху лицето му, Рой се събуди. Вдигна глава от нагънатите си дънки и се подпря на лакти. Огънят беше изгаснал. Едно врабче, кацнало близо до останките от огъня, кълвеше парченце хляб, което Джони вероятно беше изпуснала. Раницата стоеше изправена, затворена и непокътната.
На дневна светлина поляната не изглеждаше толкова закътана, както в тъмнината. Дърветата, които я обграждаха, бяха доста далеч и нарядко едно от друго, така че през тях се виждаше повече, отколкото си мислеше той. По-неприятното беше, че мястото се виждаше от един отсрещен склон.
Когато погледна нататък, чу шум на мотор. Мярна се синият покрив на преминаваща кола.
— По дяволите! — промърмори той.
Разтвори ципа на спалния чувал и се измъкна. Изправи се и разгъна дънките си. Бръкна в тях и извади гащетата си. Като пазеше равновесие, ту на единия, ту на другия крак, ги обу.
Чу гласове.
— Мама им стара!
Бързо седна върху спалния чувал и започна да нахлузва дънките си.
Една млада двойка туристи се приближаваше с енергични крачки по склона, точно над тях. Носеха меки филцови шапки, също като онези, които беше видял в къщата на Карън и Боб.
Идваха все по-наблизо.
Той повдигна задника си и придърпа дънките. Затвори ципа. Закопча катарамата на колана си.
Двойката спря на поляната.
Не можеше да повярва! Спалният чувал беше сложен насред проклетата пътека!
— Здравейте — каза мъжът.
Беше приятно изненадан, че вижда Рой.
— Здрасти — каза момичето.
Изглеждаше на не повече от осемнадесет.
— Здравейте — отговори Рой. — За малко да ме заварите по гащи.
Момичето се ухили. Устата й изглеждаше голяма, а зъбите много едри. Същото можеше да се каже и за гърдите й. Те се полюляваха под тясното, зелено яке. Носеше бели къси панталони. Краката й бяха яки и загорели.
Мъжът извади дървена лула от джоба на късите си панталони.
— Разположили сте се точно по средата на пътеката — каза той, сякаш намираше това за много забавно.
— Не исках да се изгубя.
Другият измъква от гадния си джоб кожена торбичка и започна да пълни лулата си.
— Как се оправяте с водата?
— Карам без нея.
— На около два километра по-надолу има къмпинг — той посочи с дръжката на лулата си към хълма. — Има мивки, тоалетни.
— Добре че ми казахте. Може би ще идем там.
Туристът запали една кибритена клечка и засмука пламъка с лулата си.
— Лагеруването в гората е незаконно, нали знаете.
— Не, не знаех това.
— Да, да. Може само в къмпингите.
— Не ги понасяме тия места — каза Рой. — Много са фраш. По-добре да си стоя в къщи.
— Ужасни са — съгласи си момичето.
— Да — каза мъжът и изпусна дим от лулата си.
