— Ау, царице Пенелопа! Как така „евтино шампанско“! Това е „Мое“, ясно ли е?
— Нямам какво повече да кажа, скъпи.
— Страхотна пиячка е!
— Да де, ама не е „Кристал“, нали?
Той се ухилва и се преструва, че ме шамаросва. Оня с противната глава ми мята мръснишки кос поглед.
Лиъм ми харесва. Трудно е да повярваш, че е брат на Шон. И не само по външен вид — Лиъм е мургав, нисък и набит, а Шон е светъл, висок и слаб, — но и по отношение на това кой какъв е.
Лиъм е джентълмен и си има някакъв свой морал. Той е страхотен баща на малкия Тони и човек рядко може да го види да се перчи с парите или с властта си. Всъщност повечето хора дори не знаят как изглежда Лиъм Флин. Това е само име със собствена митология, което е дълбоко вплетено в местния фолклор подобно на имената на Кевин Кийган или на Пол Маккартни. Шон от друга страна е самозвана знаменитост и ходи на повече откривания на барове, клубове и ресторанти от скапаната Тара Палмър Томкинсън. Не че начинът му на живот е нещо, което е постигнал със собствени сили. Просто го получи даром. Когато Лиъм влезе в затвора за пет години, можеше да повери бизнеса си единствено на Шон — впечатляващо изобилие от солариуми, кафенета и сгради под наем, — доста приличен доход за един осемнайсетгодишен пикльо.
Горкият Лиъм просто нямаше избор. Неговите хора затънаха заедно с него, а той трябваше да храни жена и дете. Шон успяваше да поддържа империята в ред, обаче тъпашките му номера нанесоха огромни поражения. Семейното име, което някога боготворяха в подземния свят на града, сега не е нищо повече от карикатура със заглавие „Как да бъдеш гангстер“ — и Лиъм прекрасно го знае.
Стероидният тъпак кани две от русите пачаври и им предлага по чаша шампанско. И двете имат еднакви кафеникави спаружени цици и ръце, които сякаш са били потапяни във фритюрник. Направо са жалки в радостта си, задето са ги поканили на масата. Отблизо са истински ужас. Кожата около очите им е напукана, тънка и намацана с огромно количество синя спирала. Когато влязох в кръчмата с мокрите си дънки и с отнесеното си лице, те ме изгледаха, все едно съм скитница. Сега, докато седя тук като гостенка на Лиъм, ми раздават лъскави усмивки и реплики от сорта на: „Не е ли хубавка! Ти си като манекенка, момиче — много си хубава!“.
Боклуци.
Умът ми се скита из улиците на Ливърпул 8. Кльощави курви с лоша кожа, момичета, които вонят на евтин парфюм, на гума и на улица. Не мога да престана. Дори мисълта за това разбужда нещо толкова дълбоко в слабините ми, че би трябвало да се шокирам — поне да се притесня, че толкова жадно копнея за такава мизерна тръпка. Само че вместо това се чувствам жива — пияна, безстрашна и прелестно, пламенно жива. Питам се какво момиче би се престрашило тази нощ да излезе в такова време. Наркоманки, старици с дъх, който мирише на рак, момичета с жестоки сводници и други нощни птици, тласкани от отчаянието. Може би достатъчно отчаяни, за да ме изчукат?
Сбогувам се, целувам съблазнително устните на Лиъм и се оплезвам на стероидната тиква. Решавам да се пробвам, но някакъв вътрешен механизъм за безопасност ме възпира, опитва се да ме накара да променя намерението си.
На Болд Стрийт изтеглям 80 лири от един банкомат и с бърза крачка се отправям към Хоуп Стрийт. По небето проблясват буреносни светкавици. Вдигам якето си високо над главата, но вятърът започва да хапе разголения ми корем. Чилето на небето се разплита и облива жилото на вятъра.
Край мен прелитат таксита, а към запотените им прозорци са притиснати пияни лица. Чистачките се стрелкат косо, фаровете прогарят дъждовната пелена и светят по Лийс Стрийт, приведени тела влизат и излизат от баровете. Ужасна нощ да бъдеш навън. Сигурно на Хоуп Стрийт няма да има никой.
Докато стигна дотам, дрехите ми са подгизнали и вятърът е обрулил ушите ми. Копнежът ми за чаври се е плъзнал в наводнените канавки, които се пенят неистово с буйна кафеникава пяна. Проклинам се, задето съм такава, задето не мога просто да се отърся от тази мисъл. Да забравя за това. Някои хора го правят.
Отивам до най-близката спирка на Катерин Стрийт, обаче забелязвам друга със заслон малко по-надолу. Притичвам дотам, като прескачам и заобикалям огромните локви. Вътре се е сгушил дядка сомалиец с издължено сериозно лице. Потънал е в мислите си, обаче ми се струва сърдечен и приятен. Бъркам в якето си и се въодушевявам от откритието, че имам още цигари. Заслонявам се от вятъра, за да си запаля, и тайно наблюдавам подобната на привидение фигура, която се мушва в сребрист мерцедес в горния край на Канинг Стрийт. В душата ми припламва завист, обаче бързо утихва и вместо това се чувствам глупава. Абсурдно е да му завиждам! Дебел едър костюмар, за бога — нечий съпруг! А пък качва някаква курва, нещастникът. Купува си наркоманка. Къде му е предизвикателството на това? Няма. И все пак той е мъж, при това мъж с кола, и има привилегии, за които аз мога само да си мечтая. Дори да е дебел и гаден, дори тя да е най-пропадналата и мръсна брантия, пак искам да съм на неговото място.
