Дъждът малко отслабва, но вятърът продължава да вие и да пищи около заслона на спирката и да подмята някакви отломки по улицата. Коли се стрелкат насам-натам и една жена натиска клаксона, когато празна консерва се приземява върху предното й стъкло. Питам стареца колко време има до следващия автобус, а той свива рамене и вдига ръка, за да погледне часовника си, а после пак свива рамене. Ръката му е дебела и възлеста като стебло на лоза. Отново се привежда и добива печално изражение. Очите му изглеждат огромни на старата му глава. Опитвам да му се усмихна, само че той отново се е свил в килията на мислите си. Вадя последната си смачкана цигара и я изправям с пръсти. Тъкмо паля клечка кибрит, когато внезапно движение привлича погледа ми. От другата страна на улицата една жена дърпа завесите си и се задържа на прозореца. Гола крушка я осветява цялата. Присвивам очи и се вглеждам през струите на дъжда. Облечена е неглиже и оттук ми се струва спретната и лъскава — твърде спретната за проститутка. Отмята коса от лицето си, скръства ръце и издава напред бедра.
Наблюдавам я още известно време и нещастната нощ избухва. Няма съмнение — момичето е в играта. Все още съм в покрайнините на квартала на червените фенери, обаче жени по прозорците? Тук не стават подобни неща. Знам, че има момичета, които водят клиенти в стаите си — неведнъж съм ги наблюдавала с безмълвна завист, — обаче ги забърсват на улицата. Това тук е адски дръзко. Не стават такива неща. Просто трябва да се откажа.
Отвън спира син сааб и от него излиза кльощав тип с конска опашка. Замотава се пред вратата за момент, след това хлътва вътре. Тя дърпа завесите.
Изпускам два автобуса.
Най-сетне той излиза и когато колата потегля, тя отново дръпва завесите и се настанява пред прозореца.
Промъквам се по-близо, за да я огледам по-добре. На около трийсет е с дълга до раменете коса и с бледо, но забележително лице. Дъждът вече е престанал и улиците са празни и притихнали. Въздухът е влажен и огромен в своята неподвижност. Вдишвам дълбоко и силно от него и пресичам улицата.
Къщата й е отделена от тротоара с ръждив метален парапет. По острите пръчки на парапета са надянати презервативи, а на вратата й със зелена боя пише „Брантия“. Пристъпвам към вратата. Има три звънеца. Само на единия има име. Сабрина. Натискам го.
— Да?
— Ти ли си жената на прозореца?
Широк салфордски изговор избумтява в отговор и аз правя крачка назад.
— Ти коя си?
— Казвам се Сара. Може ли да вляза?
— Какво искаш?
— Аз съм хомо — отговарям, изпълнена с ненавист към думата. — Едно от момичетата на Хоуп Стрийт ми каза, че ти ще се погрижиш за мен.
— Я се разкарай! Кой ти го каза?
— Не мога да си спомня името й. Има ужасен белег на лицето и…
— Какво искаш да кажеш с това „ще се погрижа“ за теб?
— Виж, тук е доста мокричко. Няма да стоя и да се правя на глупачка. Сбъркала съм. Извинявай. Лека нощ.
Оставам още малко, вперила поглед в звънеца, а тракането на зъбите ми пронизва тишината.
— Дано да не ми губиш времето.
Отново мълчание, този път прекъснато от колеблива въздишка. Вратата избръмчава и ме пуска да вляза.
Затварям входната врата зад гърба си и потъвам в гъста черна мъгла. Плътният и наситен мрак ме плаши, но скоро в края на коридора се появява слаба светлинка. Същият глас, сега по-мек, се провиква:
— Насам.
От вратата се озовавам право в кухнята, която е малка, усойна и потискаща. По мръсния, застлан с линолеум под са пръснати купички с котешка храна, обаче няма и следа от котка. Зле направена арка разделя кухнята от тясната стая, където я намирам седнала на малка кушетка със скръстени боси крака и ръце. Сурова е, обаче си я бива, секси е. В стаята мирише на същото, на което и в кухнята — на цигари и на котешка храна. Не мога да откъсна поглед от лицето й. Кожата й е с цвят на охра, а очите й са дълбоко хлътнали и мътно сини. Примигва често. Когато за пръв път спира поглед върху мен, изненадата й — приятната й изненада — е съвсем явна. Очаквала е някаква мъжкарана.
— Сядай — казва тя накрая. — Казвам се Сабрина. Саааб-риии-нааа.
Сядам на люлеещия се стол срещу нея.
— Сара — осведомявам я.
— Смятах, че се казваш мръсница.
Заядливката седи с изправен гръб и с вирната брадичка, обаче аз подминавам забележката й.
— За първи път ли ти е?
— Кое — с жена или… че плащам за секс?
— И двете, струва ми се.
— Не. И на двата въпроса. Но не ми е навик, така да знаеш. Аз просто…
— Виж, няма нужда нищо да ми обясняваш. Не е моя работа да раздавам присъди, нали? — Тя насочва към мен изтлелите си сини очи и спокойно преценява стоката. — Обаче ще ти кажа, Сара, че малко се слисах, когато влезе през вратата.
— Очаквала си някоя като Пит Месаря, нали?
Тя се ухилва.
— Е? Аз първата ти жена ли съм?
— Не. Не говори глупости.
Кой знае защо не ми прозвучава убедително.
Разтваря ръце, после отново ги скръства.
— На колко години си?
— На двайсет и една — лъжа я. — Имаш ли цигара?
