Налива ми една чаша и ми я подава. Кристална е. За момчетата едва ли ще извади това. Мехурчетата се разливат по пръстите ми, които са все още изцапани с мастило от следобеда. Опитвам се да ги скрия от него.
— Де да беше така. Много е готина тази мадама, човече. Готина е. — Гоо-ти-нъ. Така произнася думата. Сяда на канапето, кръстосва небрежно крака и ме наблюдава с жадна настойчивост. — А какво се е променило в теб?
Усещам как гърлото ми се свива. Шон е кретен, обаче е много красиво копеле — освен това е ужасно заплашителен. Ще ми се Джейми и компания вече да звъннат на вратата! Правя някакви смешни гримаси, за да му покажа очната линия, червилото и грима и за да се опитам да разведря атмосферата:
— Каръл Смайли, а? Да, май няма да й откажа. Ако се барне тук-там, май ще си струва една чекия. Само че няма да ми се доще да я изчукам на нейната възраст.
Шон вече не се чувства толкова удобно. Забелязвам го — наистина му е трудно да се отпусне.
— Какво искаш да кажеш, хлапе? Тя е страхотна. Възрастта няма нищо общо.
— Така е, така е, обаче когато една жена навърши четирийсет, има различен вкус долу, не мислиш ли? Може да е свързано с хормоните, с промяна на начина на живот, с такива неща. Нали знаеш, брачните консултанти обръщат адски голямо внимание на психологията на връзката, когато обясняват изневерите, обаче според мен основната причина за извънбрачните връзки е точно тази.
— За какво говориш, мамка му!
— За кунилингус. Може да разруши и най-стабилния брак.
— Я ми го повтори.
— Замисли се само. Развеждат се предимно двойки между трийсет и пет и петдесет, нали?
— Е, и?
— Ами мъжът се жени за млада булка. Младата булка е щастлива. Само че младата булка навършва четирийсет. Путката й започва да понамирисва. Съпругът обявява стачка и не иска да я ближе. Сексът се свежда единствено до най-обикновено сношение. Съпругата се чувства мухлясала и непривлекателна и отказва на съпруга си секс. Съпругът се отчайва. Съпругът започва връзка.
— Мамка му, Мили. Бива си те!
— Всички ми го казват.
Той запушва бутилката, вади една кожена кесийка и се настанява срещу мен. Решавам да го полаская малко.
— Е? Колко ти струва всичко? Или пък просто някаква обнадеждена твоя служителка го е спечелила за теб?
Усмивка подръпва ъгълчетата на устата му и я разтваря широко.
— Тук няма нищо ново, момиче. Просто смених светлината и поразместих мебелите.
— Е, това със сигурност го нямаше последния път — кимвам към грозна абаносова скулптура на безполово дете.
— А, това приятелче ли? Даде ми го един приятел художник в Лондон. Какво ще кажеш?
— Гадно. Евтино. Вулгарно.
— Здравата ще пострадаш.
Изплезвам му се.
— Защо изобщо се занасяш с някакви скулптори, Шон Флин?
— Просто ми е приятел. Запознахме се в „Хоум“. Готин тип.
— Така изглежда.
— Пиеро и оня тип…
— Пиеро ли?
— Каза ми, че скулптурата има скрит смисъл.
— Ами? — възкликвам аз и потискам усмивката си.
— Ами да… оставил го е без атрибути и така човек просто не може да реши.
Той се отпуска предизвикателно назад и очаква да го нападна.
— Извинявай, обаче какво не може да реши?
— Ами нали разбираш… — изчервява се той. — Оставил го е без онази му работа, за да може човек сам да го напълни със съдържание в зависимост от това как се чувства. Аз например понякога го наричам Джими, а понякога — Шели.
— Точно така — ококорвам се подигравателно. — Това е адски умно. Истински постмодернизъм.
Той е поласкан. Направо полудявам при мисълта как някакъв тъп скулптор е замътил главата на гангстера Шон, обаче неведоми са пътищата Господни.
— Нали?
— Да, не само защото подсилва усещането за автономия на зрителя, но и понеже артефактът така или иначе трансцендира отвъд границите на пола. Той не се поддава на категоризация, избягва модернистичния начин на мислене, не си ли съгласен?
— О, да. Точно така. Абсолютно.
Измерва с враждебен поглед андрогенното си приятелче. Седим мълчаливо няколко секунди, след това го избавям от мъчението, като сменям темата. Пиеро, моля ви се!
— Как върви бизнесът?
— Супер — казва той и отново възвръща обичайното си самоуверено поведение. — Честно казано, не ми стига времето. С този нов суши бар направо се скапвам от бачкане. Казах ли ти, че отворих още един салон в Смитдаун?
— Където ще работи Ан Мари?
Думите се изплъзват от устата ми, преди да успея да се спра. Усмивката изчезва от лицето му и за един кратък миг изпитвам същия страх, който изпитва животно в лапите на хищник — обаче след това той отново се ухилва по-широко и по-нахално и започва да ми говори съвсем небрежно:
— Кой ти каза?
— Не си спомням — изстрелвам. — Просто чух, че тя ще се грижи за мястото.
— Ще се грижи ли?
— Ще го управлява. Чух, че щяла да става управителка.
— Ан Мари?
Шон отново се ухилва нагло и широко и поклаща глава развеселено и невярващо. Става и изчезва в кухнята, а аз изпивам шампанското на един дъх, за да престана да усещам напрежението, което създадох в стаята.
