Така е. Пълно е със самотни пияници, които до един пушат с огромно удоволствие. С мъка си проправям път до бара и се чувствам всмукана от десетки разговори. Търпеливо се настанявам до един мъж с дебел врат и с малки лъскави очички. Той силно стиска чашата си, за да подчертае мускулите на ръката си. Поръчвам си едно малко „Джеймисън“ и халба „Стела“. Заставам на бара, гаврътвам уискито наведнъж и си поръчвам още едно. Облягам се на плота и се взирам в него, като позволявам топящият се лед да го направи по-слабо. Мъжът с дебелия врат ми се ухилва добронамерено. Явно това, че съм поръчала „Джеймисън“, е посмекчило малко лицето му. Моля го да ми пази питиетата, докато ида до тоалетната. Той ми отвръща с широка блага усмивка. Заключвам се в една кабинка, закопняла отново за онова чисто химическо усещане. Клякам на студения и влажен под и загребвам с един ключ доста голяма купчинка. После още една за късмет. Удря ме незабавно, помита замайването от уискито и го заменя с нещо по-голямо и по-красиво. Поглеждам лицето си в огледалото, правя няколко навъсени гримаси и се връщам в бара. Купувам си пакет „Ембаси“ от някакъв тип с покрито със струпеи лице, който черпи всички. Две лири — май няма смисъл да се оплаквам. Тълпата около бара малко се е разредила, а мъжът с дебелия врат е подел разговор с барманката. Чувствам се прекрасно и съм настроена общително, затова предлагам и на двамата по цигара и казвам на барманката, че е прекрасна. Тя се усмихва лукаво, но очите й са твърде надменни и ми се ще да си взема комплимента обратно. Известно време участвам в разговора им, обаче той не води наникъде — озъртам се за друг разговор, към който да се прикача, но повечето са вече доста напреднали, за да се намесва трети човек, затова просто забивам поглед в бездънната си златиста халба, толкова спокойна и красива. Твърде красива, за да я обезпокоя. Изпушвам още няколко цигари, оставям бирата недокосната и си тръгвам. Казвам довиждане на мъжа, а той привлича погледа ми към бирата и унило свива рамене. На Ъпър Дюк Стрийт се залепвам за двама скитници, вървя с тях до Хоуп Стрийт и им предлагам една лира. Единият от тях ме осведомява с объркано изражение, че не е бездомник. Другият просто ме гледа с онези огромни невиждащи очи, все едно вътре в него някакъв бушон е изгорял завинаги. Вдигам рамене и настоявам въпреки това да задържат парите.
Минавам покрай катедралата, ужасена от нощта, която ме очаква — едно празно платно и хиляди цветове в джоба ми. Рисувам картина. Откачен секс с проститутка, който потушава нестихващия болезнен огън в слабините ми, а след това траещ с часове и подклаждан от кокаина разговор с някой охотен събеседник. Продължавам нагоре покрай катедралата и завивам по Хъскисън Стрийт, където силен прожектор осветява оживената улица с ослепителната си светлина. Навсякъде има хора, скупчени на малки групички. Най-напред си казвам, че сигурно е станало убийство, точно на границата на квартала на червените фенери. Бързо се запътвам към оживлението, усещайки странен трепетен възел в слънчевия си сплит, но разочарована узнавам, че е филмов екип, който произвежда поредния телевизионен буламач по класически сюжет — бричове и дълбоки деколтета. Хоуп Стрийт и Пърси Стрийт, разядените дробове на квартала на моите чаври, превърнати в Дикенсов бедняшки квартал. Питам се дали да не се прибера през Токстет, обаче в този момент ми хрумва нещо.
Натискам звънеца. Никакъв отговор, обаче по жълтеникавата светлина зад пердетата, че вътре става нещо. Връщам се на улицата, вземам малко камъче, леко залитам и го хвърлям към прозореца. Двама типове, облечени в дрехи от времето на Оливър Туист, ми подсвиркват, докато минават покрай мен. Поклащам глава, смутена заради тях. Хвърлям още един камък и прозорецът се отваря. Очите ни неловко се срещат.
— К‘во искаш?
Гласът е груб и както винаги груб.
— Аз съм, Мили. Помниш ли ме?
Фигурата на прозореца мята боязливо поглед през рамо, след това се навежда навън. Косата й е прибрана назад и така подчертава грубовато издадените й скули и дивите й черни очи. Тя е по-красива и по-слаба, отколкото я помня. Влагалището ми копнее за докосването й.
— А, днес си Мили, така ли? Е, ще се наложи да се разкараш, както и да се казваш. Веднага!
— Хайде, пусни ме да вляза. Тук е ужасно студено.
— Не ме ли чу, хлапе? Заета съм, мамка му.
— Твърде заета, за да прекараш нощта с любимия си клиент?
Пердетата на горния прозорец потреперват и се разтварят, а лицата на почтените хорица гневно ме гледат.
— Вече ти казах, момиченце. А сега се разкарай и ме остави на мира.
Тя затваря прозореца с трясък. Хвърлям още един камък. Той отскача и се търкулва глухо по платното. Мятам още един и този път стъклото затреперва от удара. Тя се появява на вратата по халат. Онзи, който бях облякла аз. Вижда се само бялото на очите й, които е завъртяла нагоре. Самоувереността ми поспада.
— Извинявай — казвам, — просто исках да разбера дали не искаш компания. Не е нужно да правим нищо. Можем само да пушим или нещо такова.
