Дръпвам надолу роклята си и си спомням за фотоапарата в чантата си. Трябва да снимам путката й. Мокра и изтощена. Трябва да видя отново тази гледка. Светкавицата угасва, апаратът избръмчава и утихва. Тя се обръща и аз отново притаявам дъх при вида на лицето й. Очите й са широко ококорени от ужас, от шок и от болка. Заравя глава в ръцете си и рухва на пода.
Не! Хареса й!
Наистина беше така — хареса й.
Ти я накара да свърши. Тя свърши. А сега се убива с всички оръжия, които може да насочи към себе си — вина, омраза, отрицание. Обаче наистина й хареса.
На излизане хвърлям поглед към лицето си в огледалото — поруменяло от съжаление и секс. Измивам ръцете си, целите в гъста течност и кръв. Избърсвам ги отстрани в роклята си и излизам навън, където ме посреща взрив от музика и от ослепителна светлина, а всичко в главата ми отново е спокойно и сигурно — само че долу още горя и ме боли от незадоволителния оргазъм. Намирам масата ни сред морето от тела. Главите на Шон и на Джейми подскачат, увлечени в разговор. Мали и Кев не се виждат никъде, но Били най-сетне се е появил. Маха ми оживено. Путката ми засмъдява още по-силно и направо не мога да вървя. Забелязвам мъжката тоалетна, която се намира в другия край на помещението, и се пъхвам в една кабинка, където мирише на трева. Няма ключалка, затова заставам с гръб към вратата и бързо вдигам роклята си. Свършвам бързо, а от вътрешната страна на клепачите ми е гравиран образът на цепката й. Изобщо не е хубав оргазъм. Просто необходимо пречистване.
Пльосвам се до Били. Той ме засипва с въпроси за ученичките.
— Наистина ли ги снима? Момчетата ми казаха, че си направила страхотни снимки.
Джейми хапе силно долната си устна. Погледът на Шон е пропит от секс.
— Забавлява ли се? — пита Джейми и очите му мрачно горят срещу моите. Зарязвам го — няма да отида там с него. Каквото и да го гризе, сам да се оправя. Вземам си цигара от един почти празен пакет, а Шон се навежда напред и ми пали. Погледите ни се сблъскват над един дълъг и гладък пламък и известно време взаимно се разкъсват. Джейми го забелязва, разбира го. Изправя се.
— Аз тръгвам — усмихва се той, обаче с куха усмивка.
Отскубвам се от погледа на Шон и се обръщам с лице към Джейми.
— Трябва да ставам рано — смигва той и навлича якето си.
Шон поглежда часовника си и му се усмихва съчувствено. Били се опитва да го убеди да остане за по още едно, но той си взема довиждане, плъзва поглед по мен още веднъж — унищожително — и изчезва.
Аз си тръгвам малко след него. Трябва да оправя тази работа. Не може да е стигнал далеч — най-много до Лобстър Пот или в най-лошия случай до стоянката на такситата. Навън температурата рязко е спаднала и въздухът увисва режещ и болезнен в дробовете ми. Градът блещука на хоризонта — искрящ и величествен. Улиците са пълни с познатата утайка — пиянски гласове, счупено стъкло, опаковки от храни и пиянското олюляване на наквасени тела. Движа се бързо срещу течението и с всеки удар на сърцето си попивам обстановката. Поемам по Чърч Стрийт и спирам на кръстовището с Хановер, несигурна дали да завия наляво, или надясно. Няма таксита, само дълга и безредна опашка. Джейми не се вижда никъде. Чакам. Посягам да си взема цигара и си давам сметка, че съм забравила чантата си вътре. Мамка му! Няма начин да се обърна и да се върна чак дотам. Били със сигурност ще се погрижи. Не носех никакви карти със себе си, а в джоба на палтото си имам достатъчно за няколко питиета и за такси до нас. Чакам още известно време, след това студът ме надвива и аз тегля една майна на Джейми, задето ме е накарал да напусна топлата и опушена сигурност на кръчмата.
Запътвам се към катедралата. Може би в „Нук“ все още сервират, сигурна съм.
